През вратата

" - …май искаш баща ти да получи още един удар и да го загубим?

- Господи, мамо! Не!

- Тогава? Нали се разбрахме – идваш тук да учиш, мъжете няма да свършат! Толкова ли не можа да се устискаш?

- Мъчих се…

- Мъчила си се! Колко? Колкото с предния, с Михаил ли? Или с по-предния, Иван ли беше, че го забравих! И сега, какво ще правиш?"






Добро утро! Бързам, защото се успах. Бракът е сериозно нещо, човек трябва да е убеден в себе си, че е готов за такова изпитание. Не е само секс и безотговорност, като ергенския живот. Улисан в мисли, заспал съм късно. Сутринта едва станах. И кафе още не съм пил. Сега тичам за цветя. Тук, обикновено в събота сутрин, се нареждат бабички с градински китки, ама днес не виждам нито една. По дяволите, до центъра е час пеша! Освен…Знам наблизо един магазин за булчински атрибути. Дано имат нещо излишно.
Снощи се разделихме за последно, надявам се:
- Обичам те!
- И аз те обичам, а сега тръгвай! И не забравяй, утре вземи поне едни цветя, да не се излагаме пред мама!
- Няма да забравя! Чао!

Ей, хора! Аз съм един щастливец. И ми се ще да викам, да крещя, та всички по света, да го чуят! Това е най-красивото момиче на света. Най-доброто, най-чаровното, най-най-…абе, всичко най! Как няма да съм щастлив, кажете ми! И сме решили да се оженим. Днес, майка й ще й идва на гости и тя, моята Малинка, ще използва случая, да ни запознае. Та това е.

Бързам. Часът е осем и тридесет, автобусът й пристига в девет и тридесет. Трябва да успея! Ето го магазинът. Отворен е! Влизам, търся продавачката. Младо момиче, по-сънено и от мен, отпива кафе от порцеланова чаша и преглежда кръстословица.

- Добро утро! – усмихвам й се.

Всмуква замислено дим от цигарата, примижава, поглежда ме с едно око. Зачервено и без грим, страшничко си е. Но с грим, би било още по-ужасяващо. С тия налети от кръв венички и пожълтяла периферия, синьото на зеницата й изглежда болнаво.

- Търся цветя. – нямам време за лирични отклонения. – Какво ще ми предложите?

Кръстословицата трябва доста да я е поизнервила, маха с длан, като да се опитва да изсуши лака от ноктите на дългите си пръсти, прогонва облака дим от лицето си, тоя път отваря и другото око, и там картинката е същата - очи на млад, недоспал човек, продължаващ и след осем сутринта да се мъчи, насила да остане буден. Вероятната причина е тривиална - купон, алкохол, цигари.

- Булчински букети.

Гласът й, изненадващо не прозвучава като отваряне на скърцаща, разсъхнала се врата, по-скоро шепти:

- Има един готов, останалите са по поръчка. Струва петдесет и девет и деветдесет и девет. Ангелски рози, аранжирани с момина сълза. Искате ли го? – скоропоговорка изрецитира тя и за да си поеме дъх, всмуква още по-жадно от цигарата.

Не съм изненадан от цената, ако съм очаквал да намеря три карамфила за три кинта, не му е тук мястото, а и времето тече. Хрумва ми, че от ситуацията би могла да се извлече все пак някаква полза за мен. Един букет, струващ колкото аванса ми, би трябвало да впечатли бъдещата ми тъща. А знаете какви приказки се говорят за тъщите. Още повече, аз съм на тридесет и една, а Малинка си е сладкишче - ненавършени двадесет. Битката ще е неравна, ако се хване за нещо толкова банално, като възрастовата разлика.

Плащам, усмихвам се, а шептящата принцеса даже ме е забравила вече, заета да изучава очите си в малко огледало. Може би с това е трябвало да започне когато се е събудила, преди първата цигара още.

След десет минути съм пред общежитието, в което живее годеницата ми. На пропуска дреме пенсионер. Стиснал недояден сандвич, килнал глава на рамо, леко похърква. Чудя се дали да хвърля поглед в отворената присъствена книга, боя се да не прекъсна дрямката му, ще започнат едни въпроси; абе, нали каза Малинка - втори етаж, седмата врата. Какво толкова се мотам. Качвам бързо стълбището, за три месеца никога не съм влизал тук; по-строго е и от женски манастир. И по-добре! Малинка е толкова прекрасна, нежна, любеща, че нямам никакво желание да я превърна бързо в незадоволената, вечно - мърмореща и досадна половинка в оня смисъл на думата, нали се сещате. Защото в некраткият си ергенски живот, успях да науча най-чудовищната женска слабост – чувството им за притежание. Преспиш с някоя и на следващия ден вече започва да обсъжда държанието ти, облеклото, та чак и бельото. И което е по-страшно, да ти казва кое да облечеш, как да се държиш, къде да гледаш, къде не...За да отложа неминуемото, реших с Малинка да я карам малко по-консервативно. Точно по примера на покойният ми баща: “ С майка ти две години само за ръка сме се държали, нямаше дори целувка по бузата!” Е, аз чак толкова нямаше да чакам. На третият месец й направих предложение, тя вече не искаше да стиска моминството между краката си, прие и така се стигна до днешният ден, в който тъкмо качвам последните стъпала, преди да се озова в дълъг коридор, застлан с мръсно-сива пътека, чийто край се губи нейде в дъното. Броя вратите, една, две, три...Някой тътри нещо по пода, обръщам се - застига ме чистачката на етажа. Помъкнала количка, като за рум-сървис, а на нея прахосмукачка, кофи, метли, парцали. Срещам погледа й – завистлив, огледала е цветята, наум проклина младостта и щастливката, за която са, никой не я пита нея какво й е; сините вени по краката й злостно ми се изхилват, отминава с уморената си, клатеща се походка, светът й е крив днес.
А Ангелските рози са толкова красиви! Ухаят прекрасно, убиват миризмата на манджи и мухъл в сградата, дават нов импулс на начинанието ми, а часовникът тик-така. Сърдитата лелка е отминала напред, дочувам женски гласове зад вратата, давам ухо на разговора:

-…не може така да разсъждаваш! Не си вече дете! Замисли се! Не може първият срещнат да ти замая главата, чак и за брак да ми говориш!

- Ама, мамо!

- Няма “мамо”! Искаш да ме умориш ли?

Разбирам. Закъснял съм, или тя е подранила. Тъщата. И сега има урок по нравоучение. Става ми неприятно. Говорят за мен, майката не одобрява връзката на дъщеря си. Нищо ново под слънцето. Само че трябва да вляза и да й обясня някои работи. Да разбере, че обичам дъщеря й, че имам сериозни намерения. Та тя не ме е виждала даже, как може така да мисли и говори за мен.

- …май искаш баща ти да получи още един удар и да го загубим?

- Господи, мамо! Не!

- Тогава? Нали се разбрахме – идваш тук да учиш, мъжете няма да свършат! Толкова ли не можа да се устискаш?

- Мъчих се…

- Мъчила си се! Колко? Колкото с предния, с Михаил ли? Или с по-предния, Иван ли беше, че го забравих! И сега, какво ще правиш?

Общежитието се събуждаше, по коридорите притичваха млади момичета, сънени, забързани, някои крадешком заглеждаха букета, усмихваха се, други безразлични поемаха нагоре-надолу из сградата. Скоро тук щеше да заприлича на разбунен кошер. Думите от стаята долитаха неясни и разпокъсани, но чутото ми бе достатъчно да се отчая. Три месеца с това момиче излизахме, срещахме се и наистина не си позволих волност с нея, а сега разбрах, че не само не е била девствена, но е имала и отбор от бивши гаджета. Е, дойде си ми като леден душ това. Все пак, събрал съм сили, каня се да почукам, когато:

-… защо не ползвахте презерватив! Вие луди ли сте?

- Мамо! Казах ти, на купон бяхме, пих много и… знаеш как е.

- Е, това вече е капакът на всичко! И не! Не знам как е, а не ме и интересува! По мое време момчетата си държаха оная работа в гащите, ако момичето не е съгласно! И сега, не знаеш от кого си бременна?

Бременна! А така! Е, няма да стане тази работа, не!

В ушите ми забиха камбани – оня зов на хилядите мамени мъже, сред чиито редици никак не ми се искаше да се наредя. Чувствах, че сърцето ми ще се пръсне. Ритъмът му, който зачести толкова, че го чувах в едно с камбаните, сякаш издуваше ризата на гърдите ми, те подскачаха, пулсираха, идваше им да скъсат ризата отпред и да излеят яростта й обидата от унижението в тоя мръсен, вмирисан коридор. Чувствах, че не мога да си поема дъх, опрях се на стената, да не се свлека. Покрай мен мина леля чистачка, погледна ме съжалително – ехидно: " Мой човек, май ти резнаха крилцата и мераците, а? "…
В момента нямаше какво друго да направя и в знак на голямата си омраза към всичко, що е в пола и рокля, й подадох букета – Ангелски рози аранжирани с момина сълза.
Жената ахна, плесна с ръце и пое цветята. Зарадва им се!
Какво ли не бих дал, Господи, ако знаех - бих й ги подарил още като я видях, само да не ставам неволен свидетел на този разговор, който за пореден път преобърна с краката нагоре представите ми за света.

Сигурно съм приличал на парцал така - без цветята в ръце, с разкопчана на гърдите риза, попотен, с поглед на лунатик.
Чух, че врата се отвори. Някой излезе, повика ме. Вдигнах глава. Малинка, прекрасна, блестяща, като капка росица върху розов храст рано сутрин, ме гледаше влюбено и леко укоризнено, сочейки часовника:

- Обеща да не закъсняваш, скъпи! И къде си ходил, с кого си се бил? Виж се на какво приличаш.

Пресегна се, хвана ме за ръка и ме вкара в стаята си. Не седмата в ляво, а срещу нея. Беше сама. Извади кърпа, подкани ме да се измия, бърбореше непрекъснато. Думите й долитаха до мен сякаш отдалеч, чувах ги, разбирах смисъла им, но не можех да реагирам:

- …Тина, съквартирантката, също много искаше да се запознае с теб, но е на репетиция със самодейците, казвала съм ти, болна е на тема театър. Те са отсреща, ако искаш, можем да се отбием за малко?

- Не, не искам, хайде да ходим, имаме десет минути до автобуса.

Погледна ме Малинка, моето сладкишче, моето горско плодче, зарови пръсти в косата ми, прегърна ме, целуна ме бързо и нежно – нито секунда не ми отпусна повече, също както и през изминалите три месеца:

- Любов моя! Умирам да съм с теб! Иска ми се да направим толкова палави неща, че едва се сдържам! Хайде, да не се мотаем излишно, а да тръгваме за автогарата. Утре вечер, надявам се, да имаме цяла нощ само за нас. А след нея – всичкото време на света!

Хвана ме под ръка и излязохме. И ми прозвучаха толкова приятно думите й. И някак по-чист изглеждаше сега коридорът. И на манджи и мухъл не миришеше.
А отсрещната врата…

- Ех, скъпи, едно цвете да се беше постарал поне да вземеш на мама.
* * *

През вратата