Сребърната птица

"Мъжки са, всички звезди са мъжки"






Искаше да бъде видяна, гледана, ухажвана.
Искаше да бъде харесана и избрана.
Но не знаеше как.
Гола, само по нощница, яздеше велосипеда нощем през града.
По разбитите павирани улички покрай казармите, излизаше на централната, покрай киното, операта, театъра, докато някой не я забележеше. Екваха тогава викове по нея, дюдюкания, подсвирквания. И тя се шмугваше в първата пряка изчезвайки в мрака.
Имаше рокля. Бяла. С воали и финтифлюшки. Красива бяла шапка. С панделка. И чакаше деня, в който някой ще я заведе пред олтара облечена в тях. Виждаше се как пристъпва по пътеката, покрита с цветчета, пее тържествен хор, а дружките й завистливо я гледат, наредени от двете й страни. Като шпалир. Преподобният я поема от ръката на..
Стоп!
Кой ще я предаде на жениха? И кой всъщност е женихът?
В мечтите й няма такъв.
В миналото, единственият мъж, когото бе обичала, бе само баща й.

Вечер, реката разделила теченията си на две, около двата хълма, сияеше като криле на сребърна птица полетяла към звездите. От тяхната къща се виждаше размахът им, блестящи, като огромно латинско "V", в основата на което лежи градът.
Къщата им бе там, в основата, и изкатерила се на височината, Сия наблюдаваше неосъществимият й полет. Нощта прииждаше внезапно, но винаги навреме, сгушваше се до нея и безмълвни гледаха реката. Всяка замислена за нещо свое.
Някога съзерцаваха заедно с баща й.
- Един ден ще полетиш - казваше й - знам. Ще полетиш като мен и ще видиш света от високо. Колко е различно всичко погледнато от друг ъгъл. Колко дребни и незначими изглеждат дори големите неща.
- Като Биг Маг ли? - питаше тя.
- И по-големи от него. И по-големи - усмихваше се в тъмното и я притискаше до себе си. Чуваше ударите на сърцето му и знаеше, че казва истината.
Тук беше, когато донесоха грозната вест. Пилот изпитател, първи клас, гордост за родната авиация, погребан в затворен ковчег. Удостоен посмъртно с медал за храброст. Загинал при изпълнение на воинският си дълг. Така загиват истинските бащи, каза командирът му.
Тогава, закъснялата нощ пристъпи плахо, да не я стресне, и седя с нея до сутринта, докато звездите изсветляха и си заминаха. Избледня и прегръдката й и се разтвори под първите лъчи на слънцето. С обещание да дойде отново. Така минаваха годините, в очакване на неизвестното.
Сия мислеше за любовника на мащехата си. Игор. Беше с двайсет години по - малък от Дора и тя много го ревнуваше. Всяка нощ крясъците й прогонваха бухалите от близката камбанария. Всяка нощ се напиваха и редяха поредният скандал. Заспиваха успокоени едва след разюздания секс, от който цялата къща се тресеше и скърцаше.
Сия често се качваше по стълбището и наблюдаваше от коридора, през процепа на полуотворената врата.

Мащеха й имаше тяло на газела, любеше се като пантера, ревнуваше кръвожадно. Привлекателна и опасна. Бе съумяла да се отърве от баща й, да го наследи и да стане настойник на парите й. Във всичко имаше някаква мистерия. Месец след погребението я установи, когато командирът на поделението започна да преспива у тях.

Влезе тогава с кухненският нож и се нахвърли. Мълчаливо. С всичката злоба и отчаяние останали й след загубата.
По-бърз се оказа полковникът, уж в гръб му дойде. Изви ръката й и я приспа с шамар. Когато се съвзе, си беше отишъл и повече не се завърна. Тогава се закле, че ще й отмъсти.
Сия нямаше още седемнайсет. На новата й майка даваха двайсет и пет най - много. Дърта развратна уруспия. Бивша циркова акробатка, владееща четири езика и безброй курвенски похвати, с които обезоръжаваше мъжете. И те лазеха в краката й.
Тогава се появи и Игор. Измъкна го от закусвалнята в която работеше и го вкара в леглото си. Стана чест гост в къщата им.
" Не е редно едно малко момиче да гледа тия неща" беше й казал веднъж той, тъкмо пантерата бе заспала, изтощена, след поредният сеанс.
- Не съм малко момиче! - сопна му се, а знаеше, че е прав.
Игор беше няколко години по - голям от нея, хаймана и пройдоха, но хубав и галантен. Винаги влизаше усмихнат и все й носеше подаръчета. Никога не й се скара, не се държеше настойнически. Станаха почти приятели. След оня случай, в който я видя, че ги наблюдава по време на секс, слязоха долу. После пиха бира в дневната и гледаха в мрака, през големият прозорец. Навън валеше, а той я събличаше с поглед. Докосна ръката му, не се отдръпна. Хареса й мисълта, че го възбужда, видя как набъбва мъжествеността му под халата, но не й посегна.
Играта им продължи и следващата нощ, и по - следващата.
Но винаги първо ги наблюдаваше през процепа, а на него това явно му харесваше. Той беше страстен любовник и сигурно страхотен, съдейки по възгласите на мащеха си. Любеха се в различни пози, но на нея най й харесваше да ги наблюдава, когато го правеха кучешката. Тогава животинското у Дора се пробуждаше неудържимо, виковете й се чуваха надалеч, любовникът проникваше в нея многократно и усърдно, а търсеше нейният, Сииният поглед, в сумрака на коридора. И тя чувстваше непозната досега тръпка, по-различна и силна от целувките на Жан и грубите опипвания на несръчният Пол, в училище. Съвсем различна дори и след случката, когато момчетата й скриха дрехите, докато се къпеше в реката. И трябваше да мине гола пред всички. Направи го и й хареса. Хареса й незнайно защо, повече дори от еротичните филми, които гледаше нощем.
И сега, когато ги наблюдаваше наелектризирана, усети нечии, горещи пръсти, нежно да я докосват зад ушите, невидими устни палеха с целувки, по врата, кръвта й, после се спускаха надолу, по гърба; плешките й пламваха, огън нахлуваше в слепоочията, бумтеше непреодолимо желание в гърдите, идваше й да закрещи. Притваряше очи замаяна, чакайки ги да свършат, броеше наум ударите на таблата в стената, а когато тласъците зачестяваха и виковете се превръщаха във вой, тя изтичваше навън, вдигаше глава към небесата и с писък разцепваше нощта.
Дора падаше потна и изнемощяла в кревата. Заспиваше на секундата, като мъж. И мъркаше доволна след ония безпомощни, но тържествени вопли на екстаза.
Сия влизаше с разбъркани коси и блуждаещ поглед, босите й нозе сами я пренасяха по коридора, вземаше две бири от хладилника и сядаше вън, на дървеното стълбище. Като че ли всички небесни тела се бяха скупчили над тях, да наблюдават любовната сцена. След което оставаха само звездите, надвесени над главата й, а небето - изпънато, като изгладено, заспиваше удовлетворено.
"Мъжки са, всички звезди са мъжки" каза тя на Игор, а той се засмя и приседна до нея.
- По какво позна?
- Надничат в пазвата ми.
- Ха ха! Кой знае, какво има в нея. Джанки.
Обидено нацупи носле, уж му се разсърди, врътна се на пети и се скри в стаята си. Три дни не му говори. На четвъртият, вечерта, го издебна, преди да се качи в спалнята, и с рязък жест вдигна блузата си:
- Джанки ли са, а? Джанки ли са!
Прочете смущението по лицето му, великият любовник се изчерви пред красотата на непорочността, сдъвка устни, сведе глава и на два скока взе стълбите към втория етаж.
Тази нощ не се качи да ги гледа. Къщата дълго бе огласяна

от пиянските вопли и сексуални изстъпления на двамата любовници. Дереше грамофонът някакъв френски шансон. Пееха с прегракнали гласове, вън валеше, гръмотевици разцепваха мрака, като да бяха разгневени на лошия дует.
Сия гледаше бащиния пистолет в ръката си. Беше ли готова да го направи? Щеше ли това да промени с нещо живота й?
По стълбите се чуха стъпки. Тя замря. Бяха стъпките на ленив звяр, леко провлечени, но напрегнати и готови светкавично да влеят сила в прасците. Дора слизаше, люшкайки се между стената и парапета. Гола. Прекрасното й тяло бе следвано от нереалната сянка на диво животно от неизвестен вид и порода, гъвкаво, грациозно и много пияно. Отиде до хладилника, а сянката като послушно куче остана до вратата.
Сия вдигна пистолета, провря цевта му през процепа на вратата. От това разстояние нямаше начин да не улучи. Баща й бе я учил. И още нещо й бе казал той:
- Ако няма да стреляш, не вади оръжие.
Внезапно Дора се обърна. Звярът в нея предупредително изръмжа, жълти пламъчета проблеснаха в хищническите й очи. Зърна я. Разпозна я и тялото й се отпусна. Пристъпи напред, все едно не забелязваше оръжието в ръката й.
-Сия, защо не спиш, момичето ми?
Посегна с ръка, погали я. Ласката й и подейства като удар. Сви се, притихна.
- Музиката е малко силничка тази вечер, извини ни.
Усмихна й се.
Искрено.
Гласът и прозвуча искрено.
Отново я погали.
Искрено!
Ръката й бе топла и нежна.
Като на майка й.
Отдавна забравена.
Истинска.
Търсена през годините.
Липсваща.
За пръв път Сия се почувства толкова смазана.
Ненужна.
Объркана.
Завъртя се, да влезе в стаята си. Настигна я гласът на Дора:
- Прибери се. Поспи. Ние ще намалим музиката. И, Сия! - гласът й достигаше до нея вече през стената, изкачваше се по стълбите. - Нали помниш, момичето ми, утрото е по - мъдро от вечерта.

Свила се като зверче в ъгълчето си, проумяла нещастието да разбере, че някой я е забелязал точно когато смяташе, че светът й се е сринал изцяло, тя не бе способна да продължи напред. Не и без указателни табели, които вече не разчиташе. Не й без ръка, която да я поведе. Такава нямаше.
Сия дочака утрото облечена в бялата си рокля. Беше хубава на верандата и дъждът не спираше да й се любува, сипвайки нови и нови порои от небесните водоеми, в нозете й. Вратата зад нея се отвори. Игор пристъпи напред, сънен, чорлав и тревожен.
- "Ще се омъжиш ли за мен?" опита се да прочете тя по устните му, но тътените на гръмотевиците заглушаваха всички звуци, дори неизказаните.
- Аз съм голяма. Голяма съм! И мога да правя всички онези неща, които Дора ти прави!
Отново тресна, орехът до сградата пламна, отнесе думите й бурята.
-Какво? - опитваше се да се надвика с нея Игор.
- Майната ти - изсмя се и извади пистолета. В очите му се появи паника, страхът го стисна за гърлото.
- Недей, моля те!
- Какво?
В какофонията от звуци, сравнима само с писъци от ада, нямаше как да се чуят. Единствено страхът, изписан на лицето, издаваше истинската причина за безпокойството му. Като хипнотизиран гледаше малката черна цев.
- А, това ли - засмя се тя, засмя се и вятърът, отнасяйки смеха й надалеко. - Това е за теб, глупако, не е за мен.
Тикна оръжието в ръката му.
- Обичам те! - по-скоро си го помисли, но не бе сигурна.
Минута по-късно се питаше същото, спускайки се по наклона. Каза ли му го, или само си го помисли. И разбра ли я той?
Бетонираната, някога от баща й, пътека, сега й вършеше чудесна работа. Велосипедът летеше набирайки скорост, дъждът се мъчеше да я догони, крещяха светкавиците след нея; от осветеният прозорец, на втория етаж, Дора пищеше - обезумяла, вдигнала ръце към небето. Игор стискаше пистолета, пръстът му бе на спусъка, а дулото неумолимо се насочваше към слепоочието му. В очите му се долавяше разбиране.
Закъсняло.
Бе прозрял истината.
Късно.
- Татко, идвам! - въртеше бясно педалите.
Сребърните крила на реката - птица бяха разтворени, готови за полет, очакваха я. Летеше бялата й рокля, чуваше се химн на тържествен хор, цветя се сипеха по пътя й, преподобният я очакваше, там някъде, отпред; тълпата я поздравяваше и се отдръпваше пред нея.
- Татко, аз летя! Беше прав!
От тук са дребни.
И нищожни!
Летяяя!

Сухо отекна зад гърба й изстрел, а може би, прекършен от бурята клон беше. Не чуваше вече нищо от земните звуци, не изпитваше омраза и болка, летеше.
Тя летеше!





* * *

Сребърната птица