Нахапани

Нахапани

Шапката

“ Стигнем ли Бел камък, ще го гръмна!” бе заседнала мисълта на Ради и до там. Повече нито виждаше, нито го интересуваше. Стъпваше с тежки крачки по пътеката и мълчеше. Пред него, на ръка разстояние крачеше Гражданчето Гошо. Излъга го, че на пусия ще го води и онова простото, откачаше от мерак. И бърбореше, устата му не спираха. Бамбашка ловджия беше. Новата му пушка бе обрамчена през рамо, час по час я побутваше. През мегдана мина като на военен парад, само дето залп пред кметството не даде, та всички да го видят, че с Ради Гърмела на лов ще ходи.

“Мамка ти и копеле” скърцаше със зъби зад него, а ако можеше с поглед, ей сега, на мига го би убил. И история си бе съчинил вече. Почти де. Не му бе ясно как ще направи, та Гошо в гръб да се самозастреля, но и не му се мислеше. Те работите от само себе си щяха да се нагласят. Един път да стигнат Бел камък. Само да стигнат.

- Ей, Гърмел!... Ако знаеш колко съм ти благодарен! – ломотеше запъхтян Гражданчето. - И фотоапарат взех….Хи-хи!...А оная, мойта, като си дойде в събота от града, като й покажа трофея, ще стане една…Ех, майко-о-о!

Пътеката извиваше под дърветата покрита в жълт и кафяв, до изгорено, листак. Цялата гора се бе наметнала сякаш с това покривало, всред което стволовете стърчаха самотно грозни. По кората им се стичаха капки от нощния студ, рехавата мъглица, колкото по-нагоре се изкачваха, по-рядка ставаше, а дънерите, сякаш плуваха из нея. Есента бе мека, продължи до декември циганското лято, нямаше и помен от ланшният сняг. По това време имаше вече двуметрови преспи, помнеше много добре.

- На Коледа, що не дойдеш у дома – не млъкваше Гошо. – Какво ще правиш сам сред четири стени. Ми така де. Ема ще се зарадва, обича гости. Ще се зарадва, бе…

Аз такава радост съм й нагласил на твоята Ема, че от тук насетне, всяка Коледа от черна, по-черна ще й се вижда. Стискаше озлобено зъби и мълчеше Ради, прогонвайки с нежелание мисълта още сега, ей тук, на място да му тегли ножа на тоя шут, и да му затвори завинаги приказливата уста. Още малко, само да стигнат Бел камък, още малко!

Налагаше си да се поусмихва кисело, когато Гражданчето се обърнеше за нещо назад, и току го сръгваше, уж на майтап:

- А стъпяй, стъпяй! След час трябва да сме на пусията. Глиганите нема нас да чекат.

Когато изкачиха превала, спряха за минутка да си поемат дъх. Оставаше им да изминат само едно разстояние от около петстотин метра до Бел камък. Щяха да крачат по гола местност осеяна с едър речен камък и тук - там с храсталаци. Пусията бе на брега на реката, която тук течеше не по-дълбока от половин метър, но в отклонението навлизащо в брега се образуваше нещо като естествен вир, удобно място за водопой на животните.

- Хайде, почина ли? – стана от земята Ради.

Природата се бе погрижила за всичко, дори и за захвърленият сякаш от небесата огромен къс бяла скала, каквато из цяла околия нямаше. Него използваха ловците за прикритие. Самата подредба на местността беше така устроена, че въздушните потоци нахлуваха по течението и чакащите в засада стрелци никога не биваха усещани от острото обоняние на животните. Долу, в ниското, белееше селото.

- Хайде, готов съм – скочи Гошо. – Аз можех и без почивка бе, ма ти нали рече…Ей, бат Раде, голяма си работа, така да знаеш!

Нямото възхищение в очите на младежа, ентусиазмът, че ще ловува с най-известният, най- добрият, с Гърмела, радостните нотки в гласа му караха Ради да се чумери. И колкото по-нагоре се изкачваха, толкова по-мрачен ставаше. Щеше да отнеме човешки живот. Бе го решил отдавна и цяла година чака сгоден момент да прилъже хлебаря. И сега, крачейки зад него, гледайки нескопосаното му ловно костюмче, смешната капа и новата пушка, се чудеше. И колкото по наближаваха, толкова по-неуверен ставаше. И с изненада установи, че търси в себе си оправдание някакво, извинение пред съвестта си, да не го прави. Друго си е да ловуваш дивеч, съвсем различно е да ловуваш хора. Макар и умишлено да водеше младока в капана, страданието през изтеклата година, дълбокото, загнездило се като нож в сърцето му чувство за вина, не го напускаха. Мислеше, че с кръвта му ще измие срама от душата, позора и голямата болка, на която се бе обрекъл до свършека на дните си. Отмъщение, ей за това копнееше и с тая мисъл лягаше и ставаше през всичките нощи, докато чакаше слуката, а сега, когато го застигна, когато бе на крачка само от осъществяването на плана си, се чувстваше разколебан. И му се искаше някак да не стигнат, ама никога да не стигнат до Бел камък, където трябваше да е лобното място на Гошо.

- Ей-й-й, красота бе! – разперил ръце, като да политне от ръба на урвата над която бе застанал, се провикна хлебарят.

Колко му трябва! Само с пръст да го бутне! Какъв ти пръст, само да го духне и е полетял надолу, в трийсет метровата пропаст, би се разбил на късчета и додето го намерят, вълци и чакали ще са му разнесли месата. Само да го духне…

- Ай, мамка му! – изстена изведнъж Гошо.

Земята под него поддаде, откърти се голямо парче, срути се, пръст полетя, песъчливата почва не удържа на тежестта му. Хлебарят размаха ръце, наклонил опасно тялото си, опита се да пристъпи назад, олюля се, дъното под него – каменисто и грапаво го мамеше с немият устрем на земното претеглене, въздухът бе спрял в гърдите му викът на ужас и страх, и звук не излизаше от гърлото му. Тогава усети нечие силно издърпване. Спаси го ремъка на новата му пушка, която бе докопал в последния момент Гърмела. Осъзна се цял треперещ и с бучащи уши на земята, паднал върху му. Краката му бяха на педя само от мрачната уста на пропастта, бясно пририта в желанието си да се озове колкото се може по-далеч от нея.

- Стани от мен, бе! Какво си ме затиснал, като че ли ще се целуваме – изръчка го отдолу Ради.

Претърколи се по корем, застана на четири крака и…се разплака. Смешен и жалък изглеждаше в нелепото си ловно костюмче, омърлян, разпасан и посрамен. Гърмела се изправи и тикна манерка пред лицето му:

- На, пий!

На пресекулки, подсмърчайки, едва преглътна от сливовата. Задави се, закашля и изплю остатъка.

- Не пия…

Ради вдигна рамене, пое дълбоко въздух.

- По-добре внимавай къде стъпваш, момче. Не си в пекарната.

Довлякоха се до Бел камък. Гошо се строполи на земята. На следобедното бледо слънце, кожата на главата му прозираше под русите му коси. Дишаше тежко, като че ли бе пробягал петте километра от село до тук. Тресеше го. Ради стъкми огън набързо, извади плетена шапка от раницата си, подаде му я:

- Сложи си я на главата. Тук става течение, цял си потен, премести се по-близо до огъня.

Гърмела се въртеше наоколо загрижен, трупаше мъх, носеше съчки, поддържаше пламъка. Правеше всичко, само да не мисли. Пред очите му за пореден път премина сцената от одеве. И си спомни как самият той не успя дори да помръдне от мястото си, като вклинен остана на пътеката, а сякаш някой втори, отвътре, от тялото му ненадейно се присегна, та улови Гражданчето за карабината. Точно когато политаше в пропастта. И това не бе той. Бе някой, който не желаеше смъртта му. И не се замисли, че и него можеше да увлече притеглянето. И да се разбият като кокоши яйца на дъното.

- Бате Раде – дочу за себе си гласа му. – Искам да ти кажа нещо.

Обърна се и го изгледа.

- Какво?

- Аз отдавна исках да ти го кажа, ама… - неуверено започна. – Миналата зима, по Коледа, помниш, голям сняг валя, нали?

Бързо полазиха студени пръсти по кожата на гърба му. Дали помни!? Никога няма да я забрави оная Коледа.

- Та, във фурната имахме много работа, поръчки, знаеш как е по празниците. Бях нощна смяна. И да ти кажа, нали съм нов в селото, тогава не знаех, че Цвета ти е жена.

Пръстите от плещите му се преместиха към гърлото.

- Харесвах я, бате, да ме простиш, хубава жена е Цвета, завиждам ти. Всички в село ти завиждат за нея.

Отмалял беше, приседна, не, тръшна се край огъня, затрепери ситно.

- През нощта, към полунощ излязох на въздух, че от горелката на пещта цял бях пропит с нафта, та не се траех. И тогава я зърнах… Съжалявам бате, може би трябваше по-рано да ти кажа, преди да се разделите, не знам кой прав, кой крив и дали щеше да повлияе нещо, но…

И уж край огъня, треперенето му премина в треска, както одеве Гошо. Ония пръсти все по близо до гърлото му доближаваха, усещаше как всеки миг ще го сграбчат.

- …беше в трактора на Гелето Ангел, знаеш го. Минаха край фурната, беше пуснал снегорина, разриваше улиците, в кабината светеше, та я видях. Бяха се прегърнали, смееха се…Трябваше май да ти кажа по-рано, а? Ама, аз тогава и не знаех, че ти е жена де…

Гърмела седеше онемял край огъня. Колко време бе минало, година? Цвета, любовта на живота му. Не беше си отишла, не. Не бе го изоставила, нито напуснала, макар така да знаеха всички. Беше близо. Толкова близо, та никой не се досещаше. Нея нощ, той бе пак на пусия ей тук, на Бел камък. Дебнеха с дружината сватбуването на глиганите, което тази година позакъсня. Бяха си заплюли един мъжкар, който разплакваше околията си с набезите си из зеленчуковите градини. Хитър беше шопарът. Няколко вепри движеха заедно и не ставаше с хайка да се отсрелват. Тук идваха на водопой вечер, сами, не им трябваха гоначи и кучета. Със заредени с дванайсети калибър бренекета, бяха решили да пресекат вандалщината на мъжкарите.
И тогава от село пристигна Млекцето Цеко. Не бе ловец, мъкнеше се с тях само заради мръвката и разпивките след лов. Момче за всичко. Точен момък, макар и малко завеян. Та му прошепна в ухото, че като доил кравите, край тях, по улицата, минала Цвета. Не била сама. Май с онова, градското келеме, фурнаджийчето. В някакъв трактор.
Не се и замисли тогава Ради, че и Гелето е рус. Не се и замисли какво аджеба ще дири хлебаря в трактор. Жегна го, полудя от измамата. А на Млекцето имаше вяра. Стисна му устата, да не казва на никой, и хвана за село. Овца му близняла, така каза на останалите. И не помнеше кога и как пробяга петте километра в снега, без пъртина. Когато стигна в село, у тях беше тъмно. Качи се задъхан по стълбите, отвори вратата, обиколи стаите. Нямаше я. Обезумял повтаряше името й, в обора и кошарата чак надникна, толкова не му се вярваше. И когато минута по-късно Цвета застана на прага, пиянски засмяна, не му се вярваше, че е тя. И дори когато му се разкрещя, че й е почернил живота, че ето, две години вече от как са заедно, дори дете не може да й направи, все е по горите на лов, или по баирите с говедата, а на нея грам внимание не й обръща, пак не му се вярваше. Че без брак, в това глупаво, затънтено село вече не й се живее, че иска да е като мадамите по телевизията – красива, натъкмена, желана, а не с попукани от работа в градината и хвърляне на тор ръце, че заради него е изоставила работата си на медицинска сестра в болницата, сега щеше да е на топло и светло, ехе, а не навряна на кучето в гъза, сред баири и диваци. Не му се вярваше, че го казва. Не и след всички клетви в любов и вярност, които бе произнесла преди две години, само и само да са заедно. И след като той настояваше да си стои в града, на сигурната държавна работа, да си идва събота и неделя, а тя упорито отговаряше “Не и не!” Още тогава у него остана чувството, че бяга от някого или нещо, но така и не говориха повече по въпроса.

Повярва едва когато Цвета, като последен алкохолик, си наля вино от каната и седна на масата с чаша в ръка. И когато му разтвори яката на блузата си и показа прясната синина от осмукано. И когато затропа с юмруче по масата:

- Знаеш ли какво е да те гласят в тесен трактор? Ха-ха! И отвсякъде да те ръчкат разни железа – от твърди по – твърди и да ти е кеф, да ти е кеф, оох, какъв кеф самоооо…Да те гласи истински мъж, знаеш ли какво е, ааа?

Не знаеше. И не разбра защо тя взе ножа от масата и как, опитвайки се да го изтегли от ръката й, отскочи и се заби точно там, в осмуканото. Прониза го бързо и безшумно оставяйки само едва забележима резка, след като го извади. И гледаше как кръвта се смесва с разлятото по пода вино, локвата се уголемяваше и попиваше в чергата, прибавяйки нова краска в цветовете й. А тя замлъкна внезапно онемяла, наклони глава на една страна, сякаш загледана в играта на пламъците в огнището, а те все по-бледо се отразяваха в зениците й, докато накрая съвсем угаснаха. И в настъпилата тишина се чу да плаче. После вой, подобен на вълк се разнесе над селото, после и той утихна.

После я уви в същата тая черга и като на сън я мъкна пет километра, очаквайки да се събуди от кошмара. Пусията бе отдавна опустяла, нямаше никого. Цяла нощ копа за да я погребе в подножието на Бел камък. За да е винаги до него, когато е тук. И за да погребе при нея и хлебарчето. За да са си заедно завинаги. Но не в този, а в онзи живот. Затова го и подлъга да дойде с него на лов. Но защо го спаси, не знаеше. И да знаеше, нямаше да си повярва.

- Значи, Гелето Ангел, а? – по-скоро констатира, отколкото зададе въпрос.

- Мхъм – кимна Гошо. – Той беше.

- Сигурен ли си? – вече запита, макар да му бе все едно.

- Сигурен съм, бате Раде! Как да не съм! Само не знам правилно ли постъпих като чак сега ти казах…

- Правилно, момче! Дори и не знаеш колко правилно постъпи.

Изправи се, огледа околността, гората отсреща, спокойният вир в краката си, селото далеко под тях. Свечеряваше се.

- Хайде ставай. Да вървим, докато не се е мръкнало.

- Къде ще ходим, ами лова?

- Какъв лов те гони и теб по никое време. Ставай да ти намерим шапката, знам една пътека, по която ще слезем до дъното.

Обърна се за миг, погледна Бел камък, очите му намериха мястото, където лежеше Цвета. Беше й съдено да остане сама. И в тоя, и в оня живот.







Вепри - най-възрастните и едри глигани живеят отделно и се събират със стадото само през брачния период. Те се наричат вепри и най-често имат зъл нрав и огромни бивни.

Бренеке - ловни патрони за едър дивеч.



Румен Романов

07.12.2009 г
http://romanov.blog.bg/

Шапката

Игра до смърт

" В памет

На всички питбул - териери, умрели в кучкарници и изолатори,
приспани, само защото са родени от нарочената порода;
прекарали живота си, оковани навън само с варел като дом;
размножавани в клетки;
само за да бъдат вързани и изоставени в пусти сгради
когато вече не са необходими;
дрогирани, за да издържат;
умрели в битка, разкъсани на парчета, оставени да умрат сами мъчително;
хвърлени смъртно наранени върху купове с тела, за да умрат;
използвани като примамка, с извадени с клещи и без упойка зъби,
за да не наранят титуляра за битки;
жертвани, защото не могат или не искат да се бият;
застреляни, промушени, хвърлени през прозореца
и обесени, защото не са достатъчно борбени;
простреляни в гръбнака или изоставени да умрат
от жажда, глад и терор;
всички вие, хвърлени в огъня - простете на нас хората...

Почивайте в мир!(ц)

Наситено синьото на рокличката й, обутите в жълти сандалки крачета, разплаканите детски очи и протегнатите към него ръчички, това последно запомни от нея, миг, преди да го вкарат в багажника.
Отгледан като кутре, от семейство с три годишно момиченце, растеше безгрижен и любвеобилен. Играеше с малката палавница. Не се сърдеше, когато се опитваше да го яхне, ръфаше му ушите, или дърпаше опашката. Подлудяваше го звънливият детски смях, дивото му сърце се изпълваше с още по голяма привързаност и любов към детето.
Дните минаваха неусетно.
Бащата получи повишение и се преместиха в ново жилище. Там, за любимеца на момиченцето, нямаше място. Стаята й бе специално подредена от известен дизайнер; с бюро, аквариум, заемащ цялата стена, библиотека с милион книги, и макет на огромно земно кълбо, висящо от тавана. Амбициите на родителя за нея бяха големи и той неумолимо следваше плана си.
На първо място, трябваше да се отърват от питбула. Надяваше се, новата обстановка и екзотичните рибки в аквариума, да запълнят празнотата, която би оставил той в детската душа. Без особени сантименти, нареди на дъщеря си, да се сбогува с Форман. Не го трогнаха сълзите в очите, плача на детето. Бизнесмен. Свикнал на бързи и прагматични решения, позволили му да оцелее в свирепата джунгла на човешката завист, жестока конкуренция и икономическа криза, й даде точно пет минути. Разпределеното до секунда време, не позволяваше волности, програмата трябваше да се спазва. Усещайки раздялата, Форман се отдаде на инстинктите си, играеше около нея, близваше закачливо детското личице. Вкусът на сълзите, солено-горчив и непознат, караше сърцето му да отмерва последните мигове, с оня забързан ритъм на броените секунди, в който виждаше, че изтичат, а не можеше да направи нищо.
След болезнената раздяла, която още не осъзнаваше, бе вкаран в багажника на лъскава кола. Влезе покорно. След час, спряха в гараж, забутан извън града, всред лозови масиви. Огромният двор бе пълен с потрошени коли. Стар кулокран стърчеше до металната, сива барака, пригодена за работилница. На входа имаше бариера и две страшни кучета - пазачи.
Посрещна ги висок, слаб мъж, със сипаничаво, грубо лице и оредяваща рижа коса. Огромните му ръчища, с почернели от маслата нокти, висяха неестествено на хилавото тяло, облечено в син гащеризон на бензиностанции "Газпред". Орловият нос, малките, дълбоко вдлъбнати очи и небръсната тридневна брада, придаваха на физиономията му хищническо изражение. Викаха му Червения.
- Донесе ли го? - запита той. Огледа колата и отвори багажника.
- Аха, ето те, хубавецо.
Посегна и хвана козината на гърба, между плешките, повдигайки го. Форман изквича от болка и посегна озъбен, но здрава, воняща на грес и тютюн длан, стегна муцуната му в желязна хватка. Примка от неръждавейка, вкарана в дълга тръба, се впи в гърлото му. "Питманът", с наслаждение задържаше Форман на земята, изучавайки го.
- Тлъстичък ми се струва.
Бизнесменът го погледна с неразбиращ поглед.
- Какъвто е, такъв. Кинтите?
Бяха се разбрали по телефона за сумата. Монтьорът извади няколко банкноти, мъжът ги прибра и колата вдигна пушилка към изхода.
Още в началото, не се харесаха с червенокосия. Форман гризеше от яд стоманената струна, спираща дъха му, а мъжът с ненавист го наблюдаваше. Струната не поддаваше, челюстта му се окървави. Несвикнал с такова отношение, той бе объркан и изплашен. Това съвсем не му приличаше на игра. Страшното дойде, когато новият му собственик го завлече в неголям квадрат, зад работилницата. Ограденото, с метална ограда пространство, бе около четири на четири метра, разделено с диагонална линия. Не знаеше Форман, че от тази линия, ще зависи живота му. Макар и на открито, във въздуха бе застинала миризмата на болка и отчаяние. Валма козина, засъхнали върху ръждивите винкели, големи кафяви петна, накацани от мухи; всичко това подсещаше, че смъртта обикаля наоколо.
Червения извика към бараката. Показа се работник в мърляв панталон и потник, осеян с множество дупчици, от електрозаварки. На краката си носеше тежки, военни кубинки, без връзки, ожулени и разкривени от годините.
- Опа - отзова се той и с пъргава крачка затрополи към бойната площадка. Мургавото му лице излъчваше наивност и простота, дупка зееше в предната редица зъби. Ухили се и измъкна из зад ухото си овлажнена от пот цигара.
- Т`ва ли е новото псе?
Гласът му, писклив по детски, странно контрастираше на дългунестото му тяло и наскоро наболият мустак, пърхащ над горната устна.
- Доведи Касап за една "ролка" - нареди Червенокосият.
- Ооох...Касапа... - ухили се беззъбо - Ш`е го схруска е, шефе!
Малките злобни очи, под надвисналите, ръждиви вежди, мътно го изгледаха:
- А да затворя теб, в клетката, искаш ли!
- Е, де, ко толкоз съм каа`л - смотолеви Мургавия и замъкна обущата си към портала.
Преваляше пладне. Слънцето, в недоумение бе увиснало в маранята, над импровизираният ринг. Мухите с досадно жужене се разлетяха, щом в клетката прекрачи Касапа. Едър доберман, покрит с белези от рани, дишащ ситно, с оголена паст.
- Кротко! - изкомандва Мургавия и го прекрачи. Стисна верижката на врата му, запъвайки крак. Якото чудовище налиташе и едва го удържаше.
- Да те видим сега, чорбаджийски мекере! - процеди червенокосия и освободи примката.
- Махни му верижката! - нареди на циганина.
- Пит!- изкомандва той и доберманът налетя. Свикнал с битките, с жесток нрав и безмилостна захапка, кълбото от мускули и злоба се хвърли към смаяния Форман. Приел в началото всичко на игра, питбулът не очакваше такава атака Само вроденият му рефлекс го спаси от нападението на Касапа. Отскочи встрани, чу се яростно изщракване, зловещите кастанети се затвориха току пред муцуната му. Оголи зъби предупредително и тихичко изръмжа, Но не нападна. Доберманът, смаян от маневрата, се блъсна в преградата и седна по задник.
- Обръщане! - плю през рамо Червенокосия.
- Ще се научи, бате - Мургавия се хилеше, припалвайки цигарата:
- “Скречовете”, колко?
- Ще си покаже, ти си отваряй очите.
Доберманът атакува отново. Тоя път, целеустремеността му бе водена от съобразителността и рутината на безброй битки; без подценяване на противника. Форман нямаше изход, прие боя. Свел приземи глава, присвил уши, следеше действията на отсрещната страна. Като боксьор - файтер, правещ ескиваж и после нанасящ поразяващ удар, посрещна връхлитащата грамада, ловко отскачайки вляво. Едновременно с това, се изстреля мълниеносно към прелитащият, край него, доберман и заби зъби в шията му. Касап опита да се измъкне, помитайки клетката с впитият в тялото му противник, развъртя се в посоката от която дойде нападението, мъчеше се да го захапе, но безуспешно. Така, залепен като кърлеж, питбулът би могъл да виси с часове, докато силите на добермана секнат.Усещаше го, без никога да го е практикувал.
Вродената войнственост на породата му надигаше глава и бе на път да се измъкне, от цивилизованите порядки, на които бе привикнал. Почувства вкуса на кръвта му в устата си, можеше да прегризе гърлото му, но не го направи, все още под влияние на миролюбивата любов, изповядвана от хората, с които бе живял.
- Браво! - възхити му се мургавият и пляскайки от възторг по вътрешната част на бедрата си, подсвирна.
- Скреч! - кресна Червения и приготви текстолитово парче. Циганинът прекрачи животните, хвана добермана, постави му верижката и го закопча на страничния винкел. След това със заучено движение прекара ръце под предните лапи на Форман, минавайки зад гърба му, притисна силно главата му, към гръдния кош, за да затрудни дишането, докато другият му разтвори устата натиквайки парчето дърво. Само така можеха да разтворят захапката му.
- Пусни - кресна му.
Слюнка и кръв се проточиха в лига от разбитите венци. Форман пусна жертвата си. Не изпитваше злоба или омраза, към събрата си по съдба. Но усещаше неприязънът на Червения.
"Това градско псе,- мислеше си мъжът - живяло в апартамент на богаташчета, хранено със скъпи гранули, в специална чиния, спало в чаршафите на просторните им спални, това,...това разлигавено сукалче, успя да се опълчи на ветерана и любимец, Касапа! Преминал през безброй изпитания, доказал лоялността и жертвоготовността си!"
Тровеше го мисълта, че Касап позволи на новобранеца, макар и мимолетна победа. Въпреки, че не бе типично бойно куче, той бе ползван често за обучение, впоследствие и за битки. Познаваше качествата му. Неведнъж е бивал приклещен, почти умрял в захапките на противниците си, и когато всички го смятаха за свършен, той подновяваше борбата и най-често, с победа. Не разбираше и сам Червения, откъде идваха тия, невероятни сили, тая жажда за надмощие и оцеляване. Нещо сбъркано имаше в същността му, нещо по - силно и по - голямо и от даденостите на селекцията. Вероятността, някъде по веригата от Тюрингия до наши земи, през годините до днес, породата да се е хибридизирала, благодарение на човека, бе голяма. Дали причина не бе така наречената "Дълга памет" специфична за добермана?
Червения тръсна глава, в неспособност да подреди мислите си. Лисото на темето му бе пламнало от ярост. По - отмъстителен, с по - наранено его и от Касап, той желаеше мъст. Бе наясно, че доберманът отстъпва на питбула, но не очакваше такава ловкост, от едно разглезено псе. Взе го на добра цена, надявайки се на печалба в бъдеще; знаеше, че трябва да е търпелив с обучението, но позволил веднъж на емоцията да надделее над низката му натура, му изпускаше края.
- Доведи Казан! - нареди той на смуглия си помощник.
Свикнал с безумията на шефа си, Мургавия се затътри към бариерата.
Казан бе огромна, кавказка овчарка, куче пазач, нервна и раздразнителна като господаря си. Не притежаваше специфични бойни умения, но шейсет килограмовата й снага, ведно с вродената й жестокост и безпардонност, всяваха ужас.
Казан, тромаво провря огромната си глава, през решетките на ограждението и изгледа равнодушно ситуацията. Касап стоеше настръхнал и дишаше тежко. Вратът му беше окървавен. Жълтеникаво пале, с пясъчна окраска, бе легнало с изплезен език в единия от ъглите. Кавказецът, сивочерен, горд представител на своя род, отръска мощното си тяло и излая. Гласът му отекна в нагрятата ламарина, на струпаните камари автомобили. Форман потреперя.
- Айде, сега, да те видя!
Червения отвори вратата и откачайки повода, даде команда:
- Пит!
Казан бе участвал в доста битки. Външно добродушният му вид, на космат добряк, лъжеше. Притежаваше твърд и независим характер, добре оформената мускулатура на масивното тяло, всяваше сила и респект.
Недоверчив, смел и опасен, пристъпи, без да бърза.
- Пит! - повтори командата си стопанинът.
Като къс скала, мощен и непоколебим, той се хвърли напред, като за по малко от секунда, премаза дребния питбул. Остро квичене, преминаващо в писък, последва сблъсъка. Телата на двете животни, сплетени в смъртоносно кълбо, се завъртяха, в лудешки танц, в малката клетка. Кавказецът се изправи , отскочи назад с дрезгаво ръмжене и затръска глава, заблъска се в стените.
Нямаше пихтия на земята. Питбулът, като по чудо оцелял, се бе вкопчил в шията на Казан. Впил острите си зъби, затягаше хватката на челюстите си. Обляна в кръв, муцуната му се губеше, в обилната козина на овчарката, която от своя страна, правеше неимоверни усиля, да се откачи от малкия натрапник.
Свъсил вежди, Червения, наблюдаваше безмълвно. От тук нататък му бе ясен изходът на двубоя. Питбулът щеше да виси така, ако е нужно, с часове, докато на обезсиленият противник, му изтече кръвта и рухне безжизнен. Ако бе обучен, щеше да разкъса за минути съперника си.
След близо час борба, Казан започна да залита. Не искаше да губи овчарката Червения, взе текстолитовото парче и погледна към мургавия
- Скреч!
В тоя момент, озверелия, от гледката и миризмата на кръв, Касап, скъса повода и се намеси в битката. Силните му челюсти захапаха питбула за врата. Свирепото му ръмжене се смеси с канския рев на Казан. Питбулът мълчаливо стягаше захапката си. Овчарката се строполи в прахта под двойния си товар. Облени в кръв, животните се бореха, под адските лъчи на изуменото слънце.
Двамата мъже скочиха в заграденото. " Пусни!", викаха те на добермана, но своенравният, отмъстителен мъжкар, стискаше челюсти. Навряха насила дървото в устата му, надянаха му "удушвача" и след много усилия го отделиха. Кучето беснееше и се дърпаше с гневен лай, вързаха го на къс повод и се заеха с Казан. Огромното, мощно тяло, оваляно в прахуляк и съсиреци, изглеждаше жалко. Пресъхнала бе волята му за борба, изтичаше, живителната течност, от вените му, силите му привършваха. Усещаше ветеранът, че няма да издържи много, бе попаднал в жестока хватка на неопитния си противник.
- Скреч! - крещеше Червения.
- Пусни - викаше и смуглия.
Натикаха текстолита в устата му, стегнаха стоманената струна на врата му, ритаха го, блъскаха. Накрая се предаде и стегнатата му, като менгеме челюст, се разтвори. Валма кървава козина, остана полепена по муцуната му. Казан се изправи, опита несигурна стъпка, олюля се и полегна на хълбок.
- Тичай за ветеринара! - нареди Червения. - Много кръв загуби, сигурно артерия е прегризал.
Изтрополяха тежките обуща към портала, хлопна се врата на кола, моторът изръмжа.
В настъпилата тишина, се чуваше само тежкото дишане на кучетата.
- А, ти! Ела ми сега! - запенен от злоба, Червения задърпа ръмжащия Форман към купа от коли. Върза къс повод за крака на кулокрана.
- Мамичката ти, ако Казан умре! Жив ще те одера!
Ругаейки изчезна някъде. След малко се завърна, с двуметрова, водопроводна тръба. Застана широко разкрачен, вдигна с две ръце и замахна, с все сила. Форман се сви, на топка, предусещайки удара. Нещо изхрущя в гърба му, пред очите му притъмня. Болката, остра и пронизителна, го парализира за миг. Крайниците му изтръпнаха, падна като подкосен на земята. Гърдите му изхъркаха и устата му се напълни с лигава, солена течност. Ударите, неумолимо, следваха един след друг, болезнени и жестоки. Опитваше се да се откъсне, от стоманената струна, но колкото повече се дърпаше, толкова по -здраво тя се впиваше в плътта му.
Тялото му се съпротивлява известно време, после потреперя в агония и затихна. Главата му клюмна, обезсилена. Кожата му се бе превърнала в кървава дрипа; строшени, костите на ребрата му стърчаха навън.
Запъхтян, Червения спря да удря. Плю върху кучето и запокити тръбата встрани.
- Мри, мамицата ти мръсна!
Обърна се и псувайки, се отправи към работилницата.


* * *
От към бариерата се чу клаксон. Продължителен, настоятелен.
- Ангелеее!...- крещеше женски глас.

* * *
Застинало умислено, слънцето сипеше жарава. Земята, сгърчила в ненавист, набръчканото си лице, чакаше с нетърпение прохладата на вечерта. Рояк мухи, кръвожадни и зли, пируваха върху ужасните рани. До слуха му, като от друг свят, достигаха гласовете на Червения и жена му, далечни и неразбираеми. Опита се да затвори клепки, алената пелина, в очите му, се смесваше с отблясъците от купчината, смачкани автомобили, до които бе захвърлен. Миг, преди да загуби съзнание, пред погледа му се мярнаха детски крачета. Синя рокличка, на цветя, и обути в жълти сандалки крачета.
- Мамо, мамо, виж! - детският глас пропъди унеса, в който изпадаше. В обезобразеното му тяло се пробуди искрица живот. Почти спряло, сърцето му зачести ритъма си. Потърси с поглед детето, замиращият му слух се мъчеше, да долови звънкото гласче. Вместо него, от другия свят, долетяха откъслечни фрази на жената:
- ...Едва дойдох до тук! С тая трошка, ми писна вече!...Или я оправи, или купи друга! Не ме интересува изобщо! - ултимативно нареждаше съпругата - С това дете, ако закъсам някъде, какво правим тогава!...Наврял си се в тая мизерна морга..Кадърен монтьор, вместо пари да къртиш, ти...Занимаваш се с тези помияри, докога, а, кажи!?
Гласът й, в началото глух и далечен, сега бе съвсем близо.
- За последен път се разправям, с теб, Ангеле! Чу ли!...Инак, да знаеш...развод !
Последва мълчание, Червения опита оправдание, жена му го скастри и той млъкна.
И тогава отекна онова, очарователно гласче, което го бе пробудило, от опасната дрямка:
- Мамооо! Ела и виж! Тук има едно кученце, ама май е болно, лежи...
- Теодоро, млъкни! Ще ти дам едно куче, аз, на тебе! То е лошо, татко ти ще го набие!
Малките крачета се приближиха. Жълто сандалче ритна Форман по муцуната:
- На ти, лошо куче! - и отлетяха сините цветчета, като облаче, детски смях прозвуча някъде към бариерата.
Отвратено, слънцето се хлъзна към заник. Откъм запад се прокрадваше нощта.

* * *

Игра до смърт

Есенен дюнер

Хубав следобед. Есенен. Литват пожълтели листата над улицата. Придават цвят на сивотата й. И на хората по нея.
Нареждам се на опашка пред бърза закуска "Дюнер" Арабите ловко въртят ножовете, режат късове агнешко, ухае, далеч се носи миризмата на печено. Загледан в глутница кучета, наредени на почетно разстояние от щанда, зървам зад тях мъж в сив шлифер, вехт панталон и тъмни очила. Седи търпеливо сред четириногите, не бърза за никъде. Денят за него е свършил още преди години, докато е строил светлото бъдеще на наследниците си. Тогава е избухнала ацетиленовата горелка, докато се е старал плана да изпълни, премии да заработи. Сега просто се наслаждава на ароматите, на шума на опашката; да се чувства част от живота му е достатъчно. Не му е нужно повече. Може би само малко храна, но е свикнал и гладен да ляга. Неволно е станал фен на лечебния глад, та и на шейсетте, които явно преминава, е запазил младежката си фигура. По обувките, обути на бос крак, стари и ожулени, личат следи от опит за скорошно почистване. Ризата му, макар измачкана, под разтвореният шлифер, изглежда чиста. Няколкодневната му брада, посребрена, неоформена, придава на лицето му страдалчески, но одухотворен вид. Като че ли бръчките по челото не са от неволи, а за да изглежда замислено, придават му мъдрост.
Опашката помръдва, бързат хората, десетина са, а все едно пред стадиона тълпата виждам, на път за вечното дерби. Пристъпват от крак на крак, люшкат се неспокойно, наляво - надясно. Отпред се смушкват нещо, сгълчават се, някой споменава нечия майка, избухва караница. Патрулната двойка полицаи не забелязва нищо нередно, съсредоточени са от разговор по уоки -токито. Отминават тътрейки крака. Веднъж да стигнат колата, пеш не е работа.
Пред мен още петима до заветния шибър. Ухае, та се не трае.
Вратата на фургона се отваря, излиза момче в омазнена престилка. Големите петна кетчуп са като кървави пръски всред грунда от майонеза.Трудно е да се определи цвета й. Момчето носи кесийка.
- Къци, къци! - мами кучетата, доближават го настървено, но с недоверие. Хвърля им мръвки, внимава да не пропусне някое, отпраща ги. Явно не им е първица. Всяко поема пая си и го сдъвква в движение. Надолу, към пристанището, нагоре, към гарата. Към следващия щанд за бърза закуска подсигуряващ съществуването им.
Незрящият остава сам. Без конкуренция е. Момчето не го и забелязва. Хлопва отново вратата на фургона. Шишът с месото се върти, разнася апетитна омая на две пресечки от тук. Блестят ножовете на арабчетата, бързо, делово. Подхвърлят нещо неразбрано, смеят се гръмогласно, почти по балкански. Капки пот се стичат почелата им, киното отсреща е отворило след прожекцията, върволицата се изнизва на два потока, единият се насочва към "Дюнер"-а. Високият оглежда месото, разтревожен е, звъни по телефона, разпалено обяснява нещо. Няма да стигне за всички, трябва срочна доставка. След мен вече над двайсет човека, пред мен трима. Слепият мъж е встрани, на безопасно разстояние.
Жълти, листата придобиват неочакваният цвят на вечерта, която бърза за следващата прожекция. Къс е есенният ден, бързо се мръква. Светлините от неона неангажиращо сочат посоки за началото на нощен живот. Преминават група младежи, засмени, бързащи за някъде, шумни. Богат е изборът им, купонът за тях едва сега започва.
Най - после идва редът ми. Момчето ми бърбори нещо припряно, не го разбирам със скромните си познания по арабски, а и той не набляга много на българския, сменят табелата, зачеркват цената на нарисуваното парче мръвка, аха, свършило е, а няма доставка. Какво остана, питам, сочат фритюрника, пържени картофки и огромни листа маруля. Вземам две порции от първото, не ми се спори, махам се от опашката, търся с поглед мъжа в шлифера. Там си е, приближавам, докосвам го. Обръща глава към мен, лицето му отблизо изглежда още по - бледо и изпито. Поставям в ръката му кесийката с картофките, опитвам се гласът ми да не прозвучи съжалително. Напротив, нехайно, все едно всеки ден ми с случва да го правя:
- Приятел, от фургона ти пращат това.
Кимва с глава, нищо не казва, а знае, че го лъжа. Момчетата никога не се сещат, те са слепи за него. Може би, ако беше куче...
Остава все така, с леко вирната брадичка нагоре, все едно загледан в нещо над покривите. Застанал до него, също поглеждам. Виждам само ожуленият калкан на съседната сграда, а над него бледото лице на луната.
Какво интересно може да види незрящ в безизразният й лик?
Откъм Дунав подухва, потрепвам, пронизва ме, все едно е декември.
Такова е и в душата ми, студено и замръзващо.
По улицата се задават няколко кучета. Мъкнат се мързеливо, нахранени са за днес, търсят топлината на греещият от пълни витрини град.

* * *

Есенен дюнер

Аз, кучката

Зле се чувствам. В това заебано от Бог село, в заебаната планина, на майната си захвърлена, сякаш изтървана от небесата, та се пръснала дето й видят очите. И са се пръкнали от тоя посев на Всевишният ями и баири, тук таме покрити с мъх и някое оскотяло храстче, и търчат разни пещерняци, катерачи, майната им на всичките, като откачени се врат по дупките, като паяци висят по скалите. Хич и не им се чудя на акъла. То за туй не се иска много. А, и рибари разни. С все палатки, домочадие, като наобиколят язовира, като опънат циганията, радиа напуснали,жените им развяват телеса по монокини, хлапищаци цамбуркат в плиткото...

Ще хванат риба, ама знаеш кога!
Ей в тоя затънтен край ме изпратиха. Какво е туй пробация? Щото ми викат, благодарение на нея съм отървала женския в Сливен. За едно посягане, три години! Вярно, че с писалката на съдията, вярно, че по време на делото за развод, ама не можах хубаво да я забия в главата му. На бившия си.Хванаха ме жандармите. А съдията уж жена, него защити. Ни молби, ни обещания помогнаха. Изритаха ме тук и това е.

„То аз доячка в обора няма да ида“, викам, а се смее наздзорникът ми.

- Какви обори, какви доячки, то крави за семе не останаха.

Завършила съм техникум по далеко-съобщения. И ето. Работя в пощата. Седя по цял ден и „Алоу“ в слушалката. Това село, дето съм аз се пада нещо като център на три други. Те са така тук в планината. Двайсет къщи, махала, още двайсет, друга. Три махали – едно село правят. А телефон само в моето.

И пощата една, викат й „ Изгорялата .“ Преди три години пожар я изпепелил, ама да бе пламнало цялото им село, да ги чумата изтръшка. И са я изместили в изоставена къща. Тук, по планината много такива. И аз изоставена, и аз в нея, пощаджийка го раздавам. И веднъж в седмицата ходя при надзорника да се разписвам. По условията на пробацията, нали ви казвам. Все едно, има де да се скрия или избягам сред тия баири.

Пък като седя и си мисля да изгори селото, се сещам, че и да бе изгоряло, в друг Диарбекир щаха да ме тикнат, тук поне язовир и пещери има, та виждам малко народ през уикендите.

Пак, че отървах Сливенския. И с психото се разминах. Тоя факт, че съм лежала и преди в жълтата къща как им убягна, не разбрах.
И не знам защо, мразя ги тук всички. Аз ли съм крива, те ли, щото са селяни прости, но не мога да ги гледам.
В пощата голям панаир става. В началото от скука го правех, ама сетне разбрах, че ми харесва. И обърквах на клиентите линиите нарочно, те се задавяха от крясъци и недоразумения, караха се, крещяха си, а аз умирах от смях под благовидната и състрадателна маска, която бях нахлузила от първият си ден тук. И от кеф. Много важно, че някаква баба припадна и я откараха в болница, като чу за смъртта на сина си. После като разбере, че е жив, още осемдесет години живот не й мърдат. А някакъв пък се разведе, щото му обърквах линията на жена му с тая на един от Хасково. И по една случайност и оня се казвал Цонко, и той автомонтьор, ревнив като Отело; та се изпокараха.

Единият вика: " Аз за риба една седмица съм дошъл, ти веднага си се намъкнал при жената!"

Другият го сиктирдосва: „Аз съм си в къщи при моята си жена, а ти иди на майка си в...“

Такива работи. Хем се радвам на суетите човешки, хем и денят минава бързо. И все ми е тая за разните там съдби разбити, срещи неосъществени, раздели заради недоразумения и прочие. Да си се оправят. Мен нали ми е гот! А някой усъмни ли се нещо, мятам една огорчена усмивка на оная гримаса, хрисимата, и с най – сладкия си глас зачучулигвам:

- Какво, моля? Извинете, възможно е, линиите тук са ужасни! Защо не ползвате хубавата „Нокия“ която държите? Няма обхват? А-а, ясно! Съжалявам, много съжалявам, най – близкият телефон е на осемнайсет километра от тук. Ако желаете, да ви повикам такси от града, ще стане по–бързо?

Маха с ръка жалващият се, псува майките на пощите и пак се реди на опашка, защото апаратите са само два, а ако сложа и табелка „Не работи“ на единия, ела, та гледай сеири.

Когато хептен ми доскучае, набирам някого, ей така, произволно и започвам да го пращам или да си плати сметката за тока, или на погребение, че тъща му е хвърлила топа, или за леля му от Търговище се представям, болна на легло, да ми изпрати пари за лекарства. Знаете ли, колко тъпаци се хващат. Един ми прати двеста лева, друг колет с луканки.
Загубен народ!
Ах, как ги мразя!
Да ми минат един път двете години дето останаха, та да се махна от тук.

Веднъж обаче, ми се случи нещо странно. Обади се мъж търсещ някаква си Нина, от летовниците. Ако дойдела да поръчва разговор с еди-кой си номер, да й предам, че в края на седмицата той щял да идва. Да се видят. Не е толкоз важно какво още каза гласът. Важното е как звучеше. Плътен мъжки баритон, с отенък на сурова мъжественост, събуждащ копнежи.

Какво да кажа. Такова нещо не ми се бе случвало. Обхвана ме диво желание за секс. Няма тънтъра – пънтъра при мене. Грабне ли ме хормонът, отиде! А ме завладя този глас, подмокрих се на стола, засърбя ме либидото, ужас! Искам мъж и това е! И то не с кой да е, а с тоя, от телефона! Те такова чудо не бях изживявала.

Не че не бях преспала с два-трима тука, дори и постоянен си имах, електротехник от окръжния, ама той я дойде на две седмици, я не; баш кога ми се прииска, той по аварии през девет села, в десето. Мечки го яли него, а от летовниците, те само пишлегарчета и дъртаци. Едните могат ама не знаят как, другите и да знаят, файда няма, че са им кухи лейките вече и меки връзките, за да си вдигам заради тях краката.

Тоя глас ме заяде мене отвътре. И цял ден го слушах, като на запис се въртеше в главата ми. На няколко пъти а-ха да награбя слушалката и да го набера, но се сафирясвах, баси, толкоз ли съм изпаднала.
Надвечер идва едно красавче, има - нема двайсет, издуло една пазва, накокошинило се, вързало руси косици в опашка, мига насреща ми с едни клепки, като нарисувани, а очетата му ручей планински, гласче на пепеляшка:
- Извинете - вика - до София, спешно!
Жегна ме нещо мене, парна си ме баш под лъжичката, да не е, казвам, този и този номер.
- Ами да, той е, вие откъде знаете?
- А - смея се - всичко знам аз, мила.
И се усмихвам, а вътре ме гризе мелачката за души, оная, същата, дето наръга бившият ми с писалката, същата, заради която гния по тия баири:
- Ще идва в края на седмицата – мрънкам й и се удивлявам на себе си - предаде да не се безпокоите.
- А, не, не, трябва да го подсетя да ми донесе нещо, че тук магазини няма, а аз имам нужда от...
- Не може, бе! - Ай, от дума не разбират малки клошарки на самотни души. Ми такава си е, какво! Завъртяла му главата на Чичко Паричко, сега иде да му реве по телефона, сиктир от тука! - Каза да не го безпокоите! Имал си и друга работа, не му е до вас!

И се гневя, усещам, на тая пикла Нинчето, а тя ме гледа недоумяващо, мигат клепките й, като живи, аха да хвръкнат, нещо светна в синьото на очичките й, а де!, А бесове, де! Я да те видим, скъпа, защото от мен по бясна и по кучка няма да намериш! А опитай се, та да наритам и теб и кльощавият ти задник по стълбите.

Ама не. Стихна огънчето, дяволето в нея се притисна до земята, затрая си, сълзица се спусна по бузките му; взех, та го харесах отведнъж това хлапе, себе си зърнах в очите му – цял живот сърдита на света и трошяща глава в стените, та съжалих я, пропуснах покрай ушите си думите й:
- Моля ви, двойно ще ви заплатя! Много ми е нужно да се обадя!
И защото не винаги съм била душевен парцал, и защото в мен, макар и погребано дълбоко, бе останало късче романтика, която мъжете не бяха успели да окепазят, набрах.

От другия край на жицата изпя професионалистка:

-Алоу! С кого да ви свържа?

До тук с очарованието на копнежите. Кипна мозъкът в главата ми, забучаха ушите, замъгли се погледът ми, с катран да ме бяха залели нямаше така изпържена да се чувствам. Ревнах:

- От кабинета на министър – председателя по авариите и бедствията се обаждам! Бързо дай шефа си на телефона, че ти изгоря мястото!

Мига Нинчето на парцалки, не е подозирала толкова гняв насъбран у мен. И защото ми е паднала маската сигурно, страховита изглеждам, чак отскочи встрани, спокойно, детко, няма да те ухапя; ама я изкарай и ти, девет месеца в лудница, преживей два развода, седи завряна в кучия гъз на географията година и нещо, да видиш на какво ще се превърнеш...

Ошашави се онуй, на жицата, „секундичка“ вика ми, а гласчето му хептен се стопи от шубе. Ще ти дам аз една секунда, и намигам на малката клошарка срещу мен, и усещам как все повече я харесвам.
- Ало, Генов слуша. Кой е на телефона?
Боже този глас! Абе, ей, хора! Не падам от небето! Ама няма глас такъв, бе! Мани тенори-менори, басове, сопрани разни оперни, гласове иззад и пред кадър, няма бе! То направо от еротичен филм от топ десет в световната листа, ама ангел го озвучава и цялата небесна филхармония се строила с него, и в хор. Всяка дума бърка из фибрите на душата ми, човърка, разглобява ме, из най–тъмните кътчета се навира и ги прави светли и чисти, като девица пред амвон. Като светото причастие. Като изкъпана се чувствам, неопетнена, желана и значима. И мога пак да се усмихна! И днес по – малко ще мразя хората около себе си!
- От Пожарище се обаждаме, извинете за малката хитрост, но ви търсят по спешност...
Чувам се, но сякаш не съм аз. Любезна, сърдечна, загрижена, не лицемернича както обикновено, иска ми се повече да го задържа на линия, дори дишането му долавям, а моето сигурно е толкова учестено, че няма как да не се сети, че хвърча във фантазиите си по него. Господи! Ами да! Ето, усмихва ми се, разбирам го, усещам го, за Нина пита, ама да, ето ви я Нинчето, жива и здрава, давам ви я...

И подскочи хубавкото Нинче, дето няма повече от двайсет, залепи розово ушенце на слушалката, залепих се и аз, уж поръчка някаква изпълнявам, слухтя да чуя какво ще си кажат. Хем ревност ме съдира, хем ми е хубаво да слушам музиката на гласа му. Но докато си рекат „здрасти“ и прас!, пропадна трасето. Тоя път без майтап. Зажумях от мъка, стиснах зъби, за да не се разпсувам пред нея и безсилието от случилото се. Като че не неин разговор се провали, а мой. Най – важният в живота ми. Наказание божие!

Къде си бе, техник! Ела, твоята мама, да оправиш връзките, че главичката ти откъсвам!

Ама няма го! Кой знае къде се излежава под сенките, или джурка ракия из хоремазите.

Изниза се Нинчето разочаровано, ама и аз бясна! Че и отгоре. Опустя пощата, отпуснах му края, всичките попръжни де що знаех, извадих от запасите си и благославях и БТК, и жиците им, и техниците.

Така ме завари електричарът. Минал да ме види. Ела! Ела, че ми трябваш, хубостнико, и залостих вратата. И си му го изкарах на него, заради всичката болка и яд дето събрах днес. Така му го изкарах, че не можа сетне в москвича си да влезе. Като да бе пиян; набута го колегата му на седалката и седна той да кара. Ще помни кога е правил секс с луда за секс кучка.

А гласът Генов повече не се обади.

То заваля. Развали се времето, нагрочи вежди небето, заплющяха гневни порои, светкавици посред пладне превърнаха деня в нощ. От преизподнята се надигаха могъщи гласове и трепереха земя и скали от него, бунтуваше се природата, а стихията, метеше като добра стопанска сутрин двора – каквото намери по пътя си.

Притъмня. От черно, по черно стана и токът изгасна. От към язовира летят със запалени фарове коли, свирят клаксони, летовниците бягат кой както може да се спаси, зарязали багажа си по брега.

Аз съм спокойна, че пощата нависоко; от мен по – високо, Бог само.

Но нещо не ме кефи паниката на тълпата вече. Друг път бих излязла на пейката отпред, с кесия пуканки да се наслаждавам на суматохата й, а сега, болно ми е. И недоумявам, какво майната си диря навън, помагам на една майка с дете, прибирам възрастна жена, помещението ми се напълни с хора, търсят се, събират се, оплакват изчезналите.

А аз тичам помежду им като линейка и нося вода, хляб, одеяла, дрехите си раздадох.

По едно време тресна гръм, разцепи се де- що здраво място имаше по земята останало, разцепи се и вековният орех, пред пощата, отдолу му куцука Нинчето, крак наранила, едва ходи.

Как съм се метнала натам, издърпала съм я, не помня. Падна орехът, клоните по лицето ми с кървави нокти се разписаха, око щях да загубя без малко, но припаднала в ръцете ми бе Златокоска, допълзях до стълбите, хора ми помогнаха да я внесем.

Не се познавах аз ли бях, или не бях. И кога бях по - истинска. Кучката в мен, или доброволната мед сестра, в която се бях превърнала.
Водата заля крайните къщи и дойде на десет метра от пощата. Ток и телефон нямахме. Който се опита да избяга от селото към горната махала, се върна. Пътят пропаднал. Една кола беше завлечена от пороите.

Три дни валя. Три дни и три нощи аз и моето ново семейство треперихме за живота си, три дни и нощи не бях дремвала. И Нинчето бе с мен. След като я приютих от гнева на стихията, станахме неразделни. На куц крак, ми помагаше, кораво хлапе.
На третият ден дойдоха хеликоптери. Военните забелязали от въздуха, обадили се в гражданска защита, от там реагирали. Какво са три дни. Особено за тия, дето са на сухо. Няма и да ги усетят.
От единия от вертолетите слезе мъж, около петдесетте. Висок, с посребрени коси. Нинчето се метна на врата му.

Дъждът престана, а вятърът издуха облаците, та пак светна.

И в душата ми просветля.

И в това село, на този опустошен, като след битка, селски площад, затънал в тиня, изпотрошени клони и коренища, смачкани автомобили и една единствена оцеляла сграда, тая на „Изгорялата поща“, аз се почувствах за пръв път изморена. Като след тежък работен ден. Изморена и доволна от себе си. И рухнах от изтощение.
Осъзнах се на носилка високо във въздуха, в хеликоптера. И който твърди, че шумът от витлата пречи да чуеш дори мислите в главата си, лъже. Аз чувах ясно:

- Задължен съм ви, че спасихте дъщеря ми!

Един мъжки глас. Благодарен, човешки. И незнайно защо, не долових еротика в него, нито и потърсих. А ми беше хубаво и спокойно. И не мислех за секс.
Аз, кучката.

Аз, кучката