Ескалаторът беше стар, отруден. Издигаше се бавно – все пак, толкова стъпала... А сърцето му, по-точно механизмът, беше изтощен. Но даже трансплантация сега не би помогнала: той просто беше стар и си беше отживял допустимия срок, че и много отгоре.
Напоследък, ескалаторът трудно изкачваше хората, но чуваше техните разговори по телефона, или по между си. Много се придвижваха мълчешком – тогава той слушаше тяхното мълчание, опитвайки се да разбере за какво си мислят.
Днес беше пиков ден – петък, в началото на пролетта. По това време на годината, той усещаше особено радостно оживление, което се препредаваше от тълпата върху него: хора, които бързаха да си отидат на село, или просто да излязат от града – с палатки, и огромни раници с консерви.
В повечето случаи, ескалаторът се радваше заедно с тях, и изкачвайки се към изхода, се опитваше да вдъхне влитащият в отворените врати уличен въздух – такъв един вълнуваш, свеж, ободряващ. Но днес, по някаква причина му беше тревожно: въздухът му се струваше хладен, духаше от към гърба...
Ескалаторът с труд измести най-горното стъпало и почувства как нещо в маханизма му се пречупи. Сърцето му трепна, след това се изпълни с болка, все по-силна и по-силна. „Това е краят” – разбра той и почувства, че след секунда ще рухне, но изведнъж забеляза там горе, някъде по средата, малко момиченце. Пръстчетата, малката тясна ръчичка, на пластмасовият парапет. „Ако падна, - тя умира.” – посмисли си ескалаторът. С последни сили, преодолявайки болката в счупения механизъм, той дотътри стъпалото, на което беше девойчето, почти до самия връх, и замря. Не видя как се засуетиха работниците от поддръжката, как изплашени гълчат застигнатите от аварията клиенти, не усети, как стъпват върху него. Последната му мисъл бе: да не падне, да не рухне в бездната, да не допусне гибелта на хора, и на това малко момиченце, с крехките пръстчета. Само чу как разтревоженото момиченце каза на майка си:
Няма коментари:
Публикуване на коментар
Забележка: Само членове на този блог могат да публикуват коментари.