Всяка сутрин осъмваше с мисълта за следващата нощ. Представяше си как го издебва заспал, пристъпва на пръсти и забива камата в сърцето му. Камата, която той носеше втъкната в колана. Дръжката от седеф ляга удобно в дланта й, притваря очи и с все сила замахва. Звуците от хъркането му се смесват с хриптене, а кръвта му плисва навсякъде по леглото. С тая мисъл лягаше, с нея се и събуждаше цяла година. Намрази го още когато баща й го избра за жених. Така беше по техният край. От памтивека. Родителите женеха децата си. Търгуваха ги като стока. За чеизи, дарове, къща, имоти. Мразеше го и в деня на сватбата, мразеше го и в нощта, когато отне девствеността й. Тя на седемнайсет, а той го беше правил само с овцете. Не се и покаскани да й разправя докато я държеше за косата, а главата й отброяваше ударите на ритъма му в дъсчената табла на кревата. Мразеше дъха му, миризмата на пот и овча пастърма, от тогава не близна мляко,повръщаше от сиренето. Не плака през нея нощ. Стискаше зъби, а сълзите не извираха в очите й, а направо в гърлото. И буцата която насъбра там растеше от този ден нататък. Като корав юмрук обвит в пелин се бе запречила и ни хляб, ни вода й се услаждаха.
Дори когато роди, омразата и отвращението й се засилиха, не се превърнаха в любов към детето. Кърмеше рожбата си ей тъй, защото майка беше, от задължение. Не да не я обичаше, но свирепата омраза намотала се като змия в сърцето й не оставяше мегдан да усети колко силна бе всъщност майчината любов. И дванайсет дълги месеца тая и дебна слука. Беше решена да го стори и нищо и никой не бе в състояние да я откаже.
Една нощ през зимата малката се разболя. Вдигна температура, не отваряше очи, едва дишаше. Вън бурята блъскаше капаците на прозорците, вятърът полудял виеше из кьошетата на къщтата, нахлу в комина, огнището върна, угаси огъня. В настъпилият мрак свеща бе едничката топлина в стаята. Трепереше и притискаше детето до себе си, сама в цяла къща, вън преспи до пояс, старите бяха по гости. Отникъде помощ, Стоян на кошарата, ум не й стигаше какво да стори. Ледена пристъпваше смъртта, усещаше шепота и по скърцащите дървени стълби; замота се, замята се пламъчето на лоената вощеница, вратата рязко се отвори. Писна срещу нея изплашена, зло отчаяние нахлу в кръвта й, грабна старата манлихера от скрина в безсмислен опит да спре вечността.
Насреща й, побелял от сняг, със замръзнали мустаци и брада стоеше Стоян. Изтръска навоите си и прекрачи. Запълни се стаята, лумна огънят в огнището, заиграха сенки по пребледнялото й лице, отпусна се душата й. Сменили се били с бачо си; на тръгване видял, че е нефелна малката, докато тя му приготвяла бохчата. Нищо не й рекъл, забързал до кошарата да се разберат. И сега нищо не й рече, надвеси се над кошчето, с опакото на дланта докосна челцето на малката.
- Гори – смръщи вежди и изпъшка като да голям камък беше надигнал и не смееше да го пусне. Слезе на двора, донесе наръч дърва, струпа ги пред одаята.
- Отивам до Припек, за доктора. Налагай с оцет и ракия, жива ми я запази.
Издрънча пътната портичка, изцвили кон, тропотът му заглъхна в пазвите на мрака. Някъде виеха чакали, снегът трупаше с охота по къщи и друмища, псе страхливо изквича и пак глуха тишина. Грозна и страшна. Призори доведе доктора. Вълци бяха удавили коня му, на крака му рана зееше, натъпкал я бе с парцали, превърнали се в заледена кървава дрипа. Заля се с ракия и толкоз.
Два дни се бориха, спасиха детето. Пътища нямаше, затрупан бе светът, забравен. На третият, докторът свали пенснето, уморено погледна към нея, даде и шишенце. „От това да пие на четири часа по половинка, утре пак ще намина.“ И го отведоха към друга къща.
Стоян седеше на неразринатите стълби, пушеше отпуснал глава на стената. От колана му стърчеше дръжката на камата. Пристъпи бавно към него, беше му в гръб, дори не я усети. Така застанал, плешката му бе незащитена за пробождане. Протегна ръка и го докосна. Обърна глава, усмихна й се.
- Справихме се – промълви и я притегли до себе си.
- Да, справихме се – и за пръв път от толкова време сълзите й намериха правилния път до сърцето й.
* * *
Дори когато роди, омразата и отвращението й се засилиха, не се превърнаха в любов към детето. Кърмеше рожбата си ей тъй, защото майка беше, от задължение. Не да не я обичаше, но свирепата омраза намотала се като змия в сърцето й не оставяше мегдан да усети колко силна бе всъщност майчината любов. И дванайсет дълги месеца тая и дебна слука. Беше решена да го стори и нищо и никой не бе в състояние да я откаже.
Една нощ през зимата малката се разболя. Вдигна температура, не отваряше очи, едва дишаше. Вън бурята блъскаше капаците на прозорците, вятърът полудял виеше из кьошетата на къщтата, нахлу в комина, огнището върна, угаси огъня. В настъпилият мрак свеща бе едничката топлина в стаята. Трепереше и притискаше детето до себе си, сама в цяла къща, вън преспи до пояс, старите бяха по гости. Отникъде помощ, Стоян на кошарата, ум не й стигаше какво да стори. Ледена пристъпваше смъртта, усещаше шепота и по скърцащите дървени стълби; замота се, замята се пламъчето на лоената вощеница, вратата рязко се отвори. Писна срещу нея изплашена, зло отчаяние нахлу в кръвта й, грабна старата манлихера от скрина в безсмислен опит да спре вечността.
Насреща й, побелял от сняг, със замръзнали мустаци и брада стоеше Стоян. Изтръска навоите си и прекрачи. Запълни се стаята, лумна огънят в огнището, заиграха сенки по пребледнялото й лице, отпусна се душата й. Сменили се били с бачо си; на тръгване видял, че е нефелна малката, докато тя му приготвяла бохчата. Нищо не й рекъл, забързал до кошарата да се разберат. И сега нищо не й рече, надвеси се над кошчето, с опакото на дланта докосна челцето на малката.
- Гори – смръщи вежди и изпъшка като да голям камък беше надигнал и не смееше да го пусне. Слезе на двора, донесе наръч дърва, струпа ги пред одаята.
- Отивам до Припек, за доктора. Налагай с оцет и ракия, жива ми я запази.
Издрънча пътната портичка, изцвили кон, тропотът му заглъхна в пазвите на мрака. Някъде виеха чакали, снегът трупаше с охота по къщи и друмища, псе страхливо изквича и пак глуха тишина. Грозна и страшна. Призори доведе доктора. Вълци бяха удавили коня му, на крака му рана зееше, натъпкал я бе с парцали, превърнали се в заледена кървава дрипа. Заля се с ракия и толкоз.
Два дни се бориха, спасиха детето. Пътища нямаше, затрупан бе светът, забравен. На третият, докторът свали пенснето, уморено погледна към нея, даде и шишенце. „От това да пие на четири часа по половинка, утре пак ще намина.“ И го отведоха към друга къща.
Стоян седеше на неразринатите стълби, пушеше отпуснал глава на стената. От колана му стърчеше дръжката на камата. Пристъпи бавно към него, беше му в гръб, дори не я усети. Така застанал, плешката му бе незащитена за пробождане. Протегна ръка и го докосна. Обърна глава, усмихна й се.
- Справихме се – промълви и я притегли до себе си.
- Да, справихме се – и за пръв път от толкова време сълзите й намериха правилния път до сърцето й.
* * *
Романов
.
Неведомите са пътищата на прошката, но все пак минават през сърцето :)
ОтговорИзтриванеХубава история. Жалко, че в живота обикновено омразата се носи до гроб. До гроба на мразещия, имам предвид. Особено съпружеската...
ОтговорИзтриване