Носталгия

      -Здравей, скъпи! Влизай, чакай да ти помогна с палтото. Ето ти пантофите. Мий си ръцете и отивай на фотьойла в хола. Аз ей сега ще сервирам вечерята.

     - И какво имаме за вечеря?

     - Любимите ти котлети със сметаново-чеснов сос и пържени картофки, а и бира, разбира се. Купих ти "Tuborg". Хайде, отивай по-бързо, че мачът започва.

     - Футбол! Благодаря, бях забравил.

     - Какво ли щеше да правиш без мен...

     - А къде е Митко?

     - С приятели, на дискотека. Не се притеснявай, научи си, и си написа домашните, аз проверих. И пари му дадох, естествено. Ах да, Мишо звънна, интересуваше се ще идеш ли с момчетата в бара да гледаш мача, както обикновено.

     - И?

     - Амии, казах му, че няма да отидеш. Нали няма? Аз поканих всички тук. Всеки момент ще дойдат.

     - Благодаря ти още веднъж.

Той влезе в хола, след няколко минути дойдоха приятелите му, цяла вечер пиха бира, ядоха чипс и пържена риба, обсъждаха играта, крещяха възторжено когато „техните” играеха добре и псуваха на поразия съдията, когато противниците вкарваха „нечестно”...тъй де, в 99% от случаите. Накрая мачът свърши и се разотидоха.

     - Мили, аз ще раздигна всичко, ти си лягай, нали си рано на работа...

     - А...

     - Не се тревожи, ще се наспя, аз ставам половин час по-късно от теб. Само ще изпратя Митко на училище и мога да си почина.

     - Не, почакай. Така не става. Не мога така. Защо яденето ти никога не загаря? Защо никога не се мусиш, когато идват Мишо и останалите? Защо, в края на краищата, ти винаги си такава – мила, загрижена, внимателна, каквото и да направя? Можеш ли да ми обясниш?! Хайде, развикай ми се!

     - Защо да ти викам?

     - Просто така! Устрой ми скандал затова, че изцапах новата ти блуза!

     - Изцапал си я? Нищо страшно. Утре ще я изпера, а може и на химическо да я дам.

     - Тогава се разкрещи, че останах след работа 2 часа с новата секретарка!

     - Но нали си работел? Знам, че имаше съвещание...Шегуваш се, нали?

     - Да допуснем. Но поне ме прасни с точилката, че не обръщам достатъчно внимание на сина си!

     - Но нали работиш, пари изкарваш. И не ги харчиш наляво и надясно. Вкъщи ги носиш. Аз те разбирам, с такава работа...

     - О! Виж!, косъм на сакото! Дълъг! Черен! НЕ Е ТВОЙ! За това какво ще кажеш?!

     - Ела при мен. Дай да те прегърна...Всичко е наред, скъпи, всичко е наред. Престани...Пак носталгия по първата ти жена, нали? Ще ти мине. Пийни малко, лягай си...Лека нощ...

Носталгия

Обещание ябълков цвят

 Лондон, есента на 1888 година. Публичен дом в Актън, западната част.

Смрачава се. Градският разсилен мъкне стълба и пали газовите фенери. Зловещи сенки протягат ръце откъм ъглите на сградите за да сгреят длани на светлината.

Спуска се противна мъгла. Преминава файтон, вътре гуляят. Чуват се крясъци, смехове. Копитата отекват по каменната настилка и возилото изчезва като привидение към Хот Фопъл. Вечерта се кани да полегне между тесните улички на задрямващия град. Глухо отеква вой на псе, някой ругае. Откъм Темза вони на развалена риба, носят се пиянски песни от кръчмите по крайбрежието. Обичайните шумове, оповестяващи края на деня и началото на нощните удоволствия.

В салона е осветено и уютно. Мадам ме посреща с неприкрито задоволство и ме повежда по стълбите за горния етаж. Във вестибюла някой измъчва раздрънкано пиано, група търговци от Съсекс хвърлят зарове, препирайки се шумно.

Закръглената французойка, облечена в черна вечерна рокля крачи, полюлявайки сластно хълбоци пред мен. Червената пътека преминава по дълъг коридор, от двете страни на който са разположени стаи. В дъното на коридора е офисът на Мадам.

Тук съм на особена почит. Следвам медицина. Покрай заниманията в моргата изучих в детайли човешкото тяло и рисувах за удоволствие. Рисувах тела. Впоследствие разбрах, че имам талант, и от хоби, рисуването ми се превърна в допълнителен доход, който за беден студент като мен не беше малко. Маман, както галено я наричахме, ме помоли да й нарисувам портрет, който сега приветстваше посетителите от стената срещу входа.

Красива жена бе тя, въпреки петдесетте си години. Преминала през всичките етапи на неблагодарния си занаят, впоследствие омъжена за съдържателя на дома. След кончината му поема в свои ръце бизнеса. Едно от малкото чисти заведения от подобен род, с добра репутация. При нея бяха подбрани не само момичетата, но и клиентите. Тук отсядаха само почтени и известни джентълмени от цялото кралство. Аз бях един от малцината посетители, който рядко имаше повече от лира в скъсания си джоб.
- Как си, Питър? – погледна ме Маман над дима от цигарето си.

Очите й закачливо ме наблюдават, забавлява се искрено.

След завършването на портрета, който много й хареса, странно приятелство се завърза между нас. Предразполагаше ме към откровение нейната вътрешна доброта, умението й да изслушва и разговаря с мен. Въпреки покварата, сред която бе принудена да живее, въпреки непрекъснатия наплив от знатни гости, ухажвана и ласкана, не бе забравила и годините, в които е продавала тялото си, за да оцелее. Бе запазила онзи магнетизъм в себе си, без който човешкото общуване би било немислимо.

За мен знаеше, че съм имигрант, студент живеещ в общежитията в Мери Хаус, заработващ с креда и четка някое пени към мизерната си стипендия. Знаеше и, че съм девствен. Смя се с глас, нея вечер, през сълзи, а мен ми се искаше да потъна под килима от срам и неудобство. Едрите й гърди подскачаха вълнуващо пред очите ми, гласът й кънтеше в коридора, заотваряха се врати, любопитни глави се подаваха из зад тях...
- Питър, момчето ми, твоят проблем може бързо да се разреши. И то сега. Тук - кимна към масата в ъгъла.
- Просто си избери. Или искаш аз да ти избера?

Подавайки ми ръка, тя се опита да ме поведе към десетте момичета насядали в кръг, смеейки се весело и безгрижно в очакване на клиенти.

Издърпах се, лицето ми пламна, забих очи в земята и не смеех да мръдна.

Разбрала конфузната ситуация, в която бях попаднал, тя ме придърпа в прегръдка и ми зашепна:
- Да, да, разбрах те. Спокойно, ще се погрижа за теб. Дискретно.

Скоро дойде Сюзан, красавицата на заведението. Понякога Маман я оставяше за заместник, когато отсъстваше. Беше малко под трийсетте, не особено висока, с интелигентни черти и палаво носле. Сините й очи се засмиваха още при скръцването на вратата, винаги приветлива и мила. Често съм си мислил, че не й е мястото тук, но това бяха мои мисли, а и не можех да си представя, какво щеше да е без нея.

Сюзан ме погледна :
- Питър, ще дойдеш ли до стаята ми. Струва ми се, че има плъх. Толкова се страхувам...

Станах без да се замисля и я последвах.

Никой не разбра, че онази нощ станах мъж.

И никога след това, през годините си, не бях любен така от жена. Толкова чувствена й всеотдайна бе любовта й, че на минутата забравих страховете си. Отпуснах се в ръцете й, носех се на върха на насладата, бях щастлив без да осъзнавам по онова време истинската стойност на тази дума. Отмалели се отпускахме в леглото, тя палеше цигара и ми разказваше за Кройдън, откъдето произхождаше, за слънчевите градини на Графство Съри, в които ябълките цъфтят целогодишно.

- Ще те заведа някой ден там! – обеща ми усмихната.
- А аз ще ги нарисувам! - обещах й.

Разказваше с болка и за вечно пияния си баща, който я изнасилвал от девет годишна, за майка си, перачка в Актън, „острова на сапунената пяна“ както го наричаха, за малката си сестра Лиз, заради която бе убила перверзника, заварвайки го една нощ надвесен над леглото й. Хвърлили трупа му в Темза, а когато след дни изплувал на четири мили по поречието, никой не се усъмнил, че Джон Крю е убит в пиянска свада. Раследването било протоколно и завършило с подпис на близките при разпознаването. Никой, освен двете сестри, не знаел, майката си отдъхнала от ужасния си съпруг, а тя се махнала, за да дири късмета си. Срещнала се с Маман, която откликнала с голямото си сърце и я наела. Приела работата без особена охота, но поставена пред избора за страшното "навън" предпочела сигурността и покрива за сметка на душата си. В началото плакала непрекъснато, скърбяла за потъпканата си чест, която сама продала; за майка си и малката Лиз. С течение на времето нещата се променили, изисканите клиенти на Мадам не създавали проблеми, а и трябвало да свикне, не можела вечно да разчита на подаянията и щедростта й.

Прекъснах тъжния й разказ, вземайки я в обятията си. Любехме се в онази нощ, аз с неумението на начинаещия, тя с всичката всеотдайност на любеща жена. Има жени родени за любов. Всяка жена се стреми да получи, но не всяка умее да дава, без да иска нищо в замяна. Такава беше Сюзън. Раздаваше се без остатък, изцеждаше всичката енергия от тялото си, даряваше ме с ласки не само с умението добито от професията й, но й със сърце. Никога не бях си представял "кръщенето" си по този начин.

Беше весела в оная нощ. Смееше се постоянно, смехът и звънеше в стъкления полюлей на тавана, препускаше като необяздено жребче из стаята, после се гмуркаше при нас, в леглото. Разпиляваше коси над лицето ми, ухаеха на ябълков цвят от градините в Кройдън, милваше ме с устни, бяха меки и чувствени, топлеше ме с тяло, чувствах горещата й кръв по кожата си, палеше ме с поглед, влюбвах се, потъвах в очите й, исках да остана там, притисках я до себе си, боейки се от мига раздяла, който неминуемо щеше да настъпи...

Това беше преди месец.

През останалото време продължих да се срещам със Сюзан, но престанах да ходя в дома. Бях толкова влюбен, че не можех да си представя да я видя в прегръдките на друг. Срещахме се в квартирата на приятел. Говорехме дълго. Всяка нощ. Умолявах я да се съберем, да заживеем заедно. Тя много искаше. Така ми казваше. Но трябваше да събере пари, за да помогне на малката Лиз за образованието й. А друго не умееше. Можеше единствено да дава любов.
Бях сърдит!
Бях бесен!
Изгаряше ме ревност, мразех я от ревност!
Идваше ми да я убия от ревност!
Исках да я прогоня, за да не направя някоя глупост от ревност, но падах обезумял в обятията й. За да забравя. До сутринта. И да помня до другата вечер, в която всичко започваше пак от начало.

Днес щяхме да се срещнем отново. Снощи не се видяхме, защото трябваше да се отбие при семейството си. Закъсняваше. Уговорихме се да е тук към десет сутринта, но закъсняваше. Зъзнех сам в студената квартира. А печката бумтеше от обяд. Облякох се. В пъба отсреща поръчах чаша чай. На бара седеше червендалест ирландец и пееше. Пееше за любов и пролет. От джоба му изпадна вестник. Подадох му го. Неволно погледът ми се спря на заглавието на първа страница:

„Изкормвачът взе поредната си жертва“

Нещо стегна сърцето ми.

Опитах се да си поема дъх, но пропитият с тютюнев дим и алкохолни изпарения въздух ме блъсна в гърдите като огромен метален чук. Ушите ми писнаха от напрежение, повдигна ми се, изскочих обезумял на улицата.

Валеше.
Валеше най-прекрасният ябълков цвят, който някога съм виждал, напомняйки ми за едно обещание.
Неизпълнено.
И ненарисувано.

Небето се бе побъркало!

Аз се бях побъркал!

Светът се бе побъркал!

Протегнах ръка. В дланата ми полегна красив нежен полъх от слънчевите градини на Графство Съри, поколеба се за миг преди да се разтвори и като червена сълза се процеди през пръстите ми.

В тоя момент разбрах, че от мен си е отишло нещо, което никога повече няма да се върне.
* * *

Романов

Обещание ябълков цвят

Приказките на барда Бийдъл - 7

Приказка за тримата братя

       Имало едно време трима братя, които вървели на свечеряване по самотен лъкатушен път. След малко братята излезли при река — много дълбока, за да прегазят през нея, и много опасна, за да я преплуват. Братята обаче били магьосници, затова просто замахнали с магическите пръчки и направили така, че над коварната река да изникне мост. Вече били стигнали до средата му, когато на пътя им изникнала качулата сянка.

       И Смъртта им заговорила. Била разгневена, задето са я лишили от три нови жертви, понеже пътниците обикновено се давели в реката. Но Смъртта била хитра. Престорила се, че поздравява тримата братя за направената магия, и казала, че всеки от тримата е спечелил награда, защото е бил достатъчно изобретателен да й се изплъзне.

       И така, най-големият брат, който бил с войнствен дух, поискал магическа пръчка, по-могъща от всички останали по земята: пръчка, която винаги да печели в дуел, пръчка, достойна за магьосник, който е надвил Смъртта! Смъртта отишла при един бъзов храст на брега на реката, направила пръчка от клон, който висял ниско, и я дала на най-големия брат.

       После средният брат, който бил много нагъл, решил да унизи още повече Смъртта и поискал тя да му вдъхне силата да връща други от Смъртта. Тогава Смъртта вдигнала от брега един камък и го дала на средния брат, като му рекла, че той има силата да връща мъртвите към живот.

       Накрая Смъртта попитала най-малкия брат какво иска. Той бил най-смирен и скромен, а и най-мъдър от тримата, затова не се доверил на Смъртта. Поискал нещо, с което да си тръгне от това място така, че Смъртта да не може да го проследи. И колкото и да не й се искало, Смъртта му дала собствената си Мантия за невидимост.

       И така Смъртта се отдръпнала и пуснала тримата братя да си вървят по живо, по здраво, а те поели отново на път и започнали да обсъждат с изумление приключението, което току-що били изживели, и да се възхищават на Даровете на Смъртта.

       След известно време се разделили и всеки тръгнал по своя си път.

       Вървял първият брат още около седмица и стигнал в далечно село, където потърсил един магьосник — имал отдавнашна вражда с него. С Бъзовата пръчка той, разбира се, не се затруднил да победи в последвалия дуел. След като оставил врага си мъртъв на пода, най-големият брат отишъл в странноприемница, където се похвалил пред всички каква всесилна магическа пръчка е изтръгнал от самата Смърт и как тя го е направила непобедим.

       Същата нощ, докато той спял пиян на леглото, при него се промъкнал друг магьосник. Крадецът взел магическата пръчка и не спрял дотук, ами прерязал гърлото на най-големия брат.

       Така Смъртта прибрала при себе си първия брат.

       През това време средният брат се прибрал у дома, където живеел сам-самичък. Там той извадил камъка, който можел да връща живота на мъртъвците, и го завъртял три пъти в ръката си. За негово изумление пред него в миг изникнала фигурата на момичето, за което навремето се надявал да се ожени, но то ненадейно умряло.

       Ала девойката била тъжна и студена, от него сякаш я деляла мъглена завеса. Тя се била завърнала в света на смъртните, но знаела, че не й е тук мястото, и страдала. Накрая средният брат обезумял от безнадежден копнеж и посегнал на живота си, за да бъде наистина със своята любима.

       Така Смъртта прибрала при себе си и средния брат.

       И макар че години наред търсела под дърво и камък третия брат, така и не успяла да го намери. Едва когато станал на преклонна възраст, най-малкият брат най-сетне смъкнал Мантията за невидимост и я дал на сина си. След това посрещнал Смъртта като стара приятелка и тръгнал на драго сърце с нея — така те напуснали като равни този живот.

Джоан Роулинг

"Приказките на барда Бийдъл"

Приказките на барда Бийдъл - 7

Рецепта за самолечение

     Ако не се чувствате добре, повикайте „Бърза помощ”.

     Когато на вратата се позвъни, и човекът отвън каже че е лекар, огледайте го внимателно. Дори и да е с бяла престилка, това не е гаранция. Проверете документите му. Не всички. Само дипломата с приложенията за завършена специалност, характеристика от предишната месторабота, и три препоръки от излекувани пациенти. За пълно самоуспокоение му дайте диктовка по правопис на медицинските термини, за да проверите ще можете ли след това да прочетете  неговата рецепта. Ако  той, необяснимо защо, започне да нервничи, да вика несвързано и да беснее, опипайте пулса му. Измерете  кръвното. Отначало вие на него, след това той на вас и сравнете. Предложете му да полегне. Преслушайте  го. Отначало шумовете за ниската заплата, после хриповете за липсата на лекарства, недостатъчното здравни пътеки и калпавата реформа на здравеопазването, както и общите стенания по повод житейските неудачи.

     Поставете  успокителна диагноза ОРЗ, кажете му да си напише рецепта за валериан и му препоръчайте основната процедура на народната медицина - ежедневна доза „Майната му!”

     Успокойте го с няколко добри думи, почерпете го с бонбонче и го изпратете до вратата...Със сигурност ще ви олекне.

Рецепта за самолечение

Стъпки от стъкло

     Не искаше да светва лампата. Не и харесваше и тъмнината, но други казваха:"Светни" Като, че ли, тези други знаеха какво и е в душата. Какви са желанията и, мечтите, и има ли такива. Можеш ли да заповядаш на някого какво да мечтае? Какво да сънува? Тогава, защо беше нужно да и нареждат кога да светне? Защото така е правилно? А как е неправилно? Светът около нея бе изтъкан от правила и догми. Уверяваха я, че ако иска да е част от обществото, трябва да се съобразява с тях.
     А ако не иска? Знаеха кога е родена, че е само на петнадесет,но винаги очакваха от нея да постъпва като на двадесет и пет. Може би в следствие на желанието им по-бързо да се омете от къщи. Може би лежаха нощем и си мислеха:"Веднъж да порасне и да си иде.."
     "Светни лампатааа" крещяха и двамата щом минеше по коридора, а крушките се пръсваха и увисваха мъртви на фасонките. Усмивката и успокояваше изплашената тъмнина, измъкваше я от скривалището й в ъглите просвайки я послушна, като куче в нозете и. Приюти я при себе си. Неканена, до скоро нежелана, сега добре дошла. Когато къщата им лумна в пламъци, върна жеста, скри я в себе си и заедно се кискаха на огнеборците. Стояха встрани от пламъците, таяха се една в друга и се присмиваха на човешкото безсилие. От този момент нататък, станаха неразделни.
     В голямата къща наричана "Дом за хора с нарушена психика" я затвориха в кръгла бяла стая. Дойдоха доктори, професори, ровиха се в главата й, правиха й тестове, задаваха и милион въпроси.Накрая се произнесоха: "нормална". Преместиха я в друга стая, с решетки на прозорците.И когато вечерта някой викна:
"Светни лампатааа" осветлението изгоря. И всички изпаднаха в паника.И пак я понесоха по коридорите, пак я пуснаха през ситото на науката.       
     Пристигналите капацитети от столицата се пулиха, изследваха, предполагаха, доказваха , отричаха, обосноваваха, аргументираха, спориха;изпокараха се един друг, накъсаха си дипломите, събраха ги в центъра на кабинета, заляха ги с предположения и не искайки да видят очевидното ги запалиха с недоказуемото. И лумна огън. Огънят обхвана книжата, протегна снага, пропълзя по столовете, пламнаха бюрата, масите, стените, апаратурата. Мониторите гърмяха като празнична заря, стъклата се топяха и приемаха причудливи форми. Форми на човешка суета, тщеславие и его, останали от тия, които създаваха правилата и догмите, но криеха истината. Разрушаваше се един сят на лицемерие. Излезе на двора.Беше нощ, но светлината я чакаше. Бяла и спокойна като тишина. И я прие в себе си. И я поведе. По пътя й. Обърна се. Тъмнината и помаха от стаята. Кръглата.

Румен Романов

Стъпки от стъкло

Да направим така, че и в България нещата да се случват

     


     Наистина не разбирам инертността на иначе уж "сплотеното" блогърско "общество".
     Преди няколко дни, Валентин Михалев предложи създаване на

Обединени Български Блогъри.

     Идеята е чудесна. Би трябвало да предизвика не само интерес, но и ентусиазъм, и наплив от желаещи да станат членове на такава организация. Но не би. Защо? Може би защото сме свикнали да се обединяваме само ако ни обидят, както в "случая" с Паси ! А не е ли по добре да имаме представителство и такива като него да се замислят преди да ни обявят за "глупаци", поставяйки всички под общ знаменател!

"Опитват се да ме убедят колко глупава и несъдържателна е идеята за създаването на общност, която да споделя едни и същи ценности, че е невъзможно такава общност да не се политизира със времето, че нищо не може да се направи, но аз искам да кажа едно – не вярвам, че е така, не вярвам. Защо ли, след всичко, което виждам около себе си...Ще ви кажа защо. 

Защото, ако повярвам в невъзможността на хората да създават общности, трябва да повярвам в невъзможността на България да има бъдеще, поне такова, което да заслужава моето уважение." 

Валентин Михалев

     А ние вярваме ли, че България има бъдеще, което заслужава нашето уважение? Ако е така - докажете го. Присъединете се и популяризирайте идеята. Напишете публикации, дайте линкове към темата, нека всички разберат за идеята, това е по важно от Соломон Паси и личното му мнение за нас! 
     Нека се обединим не само в сайтовете за класация. Да се обединим, в името на бъдещето на блогърската общност, което в една задаваща се тоталитарна държава, аз лично поставям под съмнение, ако не сме организирани да се противопоставим на цензурата от всякакъв род, вид и партийна принадлежност. 




     Това са предложенията за лого на Обединени Български Блогъри. Гласувайте за най-подходящото в анкетата горе в ляво или предложете ново.

Да направим така, че и в България нещата да се случват

Метафоризми

     

 

• Ако неочаквано ви е споходила добра идея, знайте: това е моя идея. Просто се е заблудила.
• Ако тя спори, това още не означава, че той не е съгласен.
• Доколкото ми се иска да промените своето мнение, принудена съм да се съглася с вас.
• Дойдох и победих. Видях – после...
• Рецепта за всеобщо щастие: всекиму – своето... и още малко чуждо.
• Очаква ви голямо минало.
• Тя превзе всичките му мисли, и нямаше никаква надежда да му ги върне.
• Аз бих си тръгнала от теб накъдето ми видят очите. Но те гледат теб.
• Всички ъгли на любовния триъгълник са много остри, а сбора им е много повече от 180 градуса.
• Толкова дълго разговарям с теб, че вече нетърпимо ми се иска да кажа нещо.
• Тя го постави на мястото му, но когато се върна, не го намери.
• Дойде със сериозни намерения и си тръгна без тях.
• От два възможни отговора на неговото предложение, тя с лекота избра единствения грешен.
• Много ми е дадено. Остава да изясня какво именно.
• Много не ми е дадено. Остава да изясня кой не ми го е дал.
• Щастието е когато всичко ти се струва така, както ти се иска.
• Чакаха го велики дела, но той закъсня.
• Какво лице препочитате: своето или човешко?
• Спорът е особено напрегнат и увлекателен, ако едната страна познава предметът на спора само по дължина, а втората на ширина.
• Аз мисля, следователно ти съществуваш.
• Тя му присвои званието „приятел от запаса”.
• Не можа да му прости своята изневяра.
• Честен? Та той на кентавъра коня ще открадне!
• Вундеркиндите завършват училище, но по-често училището довършва вундеркиндите.
• Ако жената мълчи – слушай внимателно!
• Не си създавайте чужди проблеми.
• По-рано имаше цели, сега все повече мишени.
• Опашката на човека е рудиментирала, а необходимостта да я върти е останала.
• Жените превъзхождат мъжете във всичко, дори в равенството.
• От лабиринта винаги има изход...към Минотавъра.
• Светло бъдеще? Защо не, и сивото на черен фон изглежда светло.
• Вселенска глупост? Не стесняваме ли прекалено границите?
• Ако ви се иска да извършите нещо глупаво, побързайте – ще ви изпреварят.
• Не мога да лъжа, когато така безсрамно ми вярват. 

Метафоризми

Той е уморен

     

     Той е страшно уморен. Неговият живот се състои от постоянни полети и падения, от постоянно бягане ту напред, ту назад. Постоянно се вкопчва в самия себе си и се пита, опитва се да разбере, защо? Защо съществува? И постоянната болка... Омръзна му да се движи постоянно в нечия угода. Само за това, за да може друг да удовлетворява своите потребности. Потребности от топлина? От време на време се опитва да свърши със себе си. Разкъсва тялото си, за да умре, но всеки път този някой го събира отново, заставя го да продължи своето съществуване. Той не умее да пише. Не умее да говори. Даже да мълчи правилно не умее. Само да бяга. Да бяга от самия себе си...

     Той е...цип. Ципът на моето яке.

Той е уморен

Шапката

“ Стигнем ли Бел камък, ще го гръмна!” бе заседнала мисълта на Ради и до там. Повече нито виждаше, нито го интересуваше. Стъпваше с тежки крачки по пътеката и мълчеше. Пред него, на ръка разстояние крачеше Гражданчето Гошо. Излъга го, че на пусия ще го води и онова простото, откачаше от мерак. И бърбореше, устата му не спираха. Бамбашка ловджия беше. Новата му пушка бе обрамчена през рамо, час по час я побутваше. През мегдана мина като на военен парад, само дето залп пред кметството не даде, та всички да го видят, че с Ради Гърмела на лов ще ходи.

“Мамка ти и копеле” скърцаше със зъби зад него, а ако можеше с поглед, ей сега, на мига го би убил. И история си бе съчинил вече. Почти де. Не му бе ясно как ще направи, та Гошо в гръб да се самозастреля, но и не му се мислеше. Те работите от само себе си щяха да се нагласят. Един път да стигнат Бел камък. Само да стигнат.

- Ей, Гърмел!... Ако знаеш колко съм ти благодарен! – ломотеше запъхтян Гражданчето. - И фотоапарат взех….Хи-хи!...А оная, мойта, като си дойде в събота от града, като й покажа трофея, ще стане една…Ех, майко-о-о!

Пътеката извиваше под дърветата покрита в жълт и кафяв, до изгорено, листак. Цялата гора се бе наметнала сякаш с това покривало, всред което стволовете стърчаха самотно грозни. По кората им се стичаха капки от нощния студ, рехавата мъглица, колкото по-нагоре се изкачваха, по-рядка ставаше, а дънерите, сякаш плуваха из нея. Есента бе мека, продължи до декември циганското лято, нямаше и помен от ланшният сняг. По това време имаше вече двуметрови преспи, помнеше много добре.

- На Коледа, що не дойдеш у дома – не млъкваше Гошо. – Какво ще правиш сам сред четири стени. Ми така де. Ема ще се зарадва, обича гости. Ще се зарадва, бе…

Аз такава радост съм й нагласил на твоята Ема, че от тук насетне, всяка Коледа от черна, по-черна ще й се вижда. Стискаше озлобено зъби и мълчеше Ради, прогонвайки с нежелание мисълта още сега, ей тук, на място да му тегли ножа на тоя шут, и да му затвори завинаги приказливата уста. Още малко, само да стигнат Бел камък, още малко!

Налагаше си да се поусмихва кисело, когато Гражданчето се обърнеше за нещо назад, и току го сръгваше, уж на майтап:

- А стъпяй, стъпяй! След час трябва да сме на пусията. Глиганите нема нас да чекат.

Когато изкачиха превала, спряха за минутка да си поемат дъх. Оставаше им да изминат само едно разстояние от около петстотин метра до Бел камък. Щяха да крачат по гола местност осеяна с едър речен камък и тук - там с храсталаци. Пусията бе на брега на реката, която тук течеше не по-дълбока от половин метър, но в отклонението навлизащо в брега се образуваше нещо като естествен вир, удобно място за водопой на животните.

- Хайде, почина ли? – стана от земята Ради.

Природата се бе погрижила за всичко, дори и за захвърленият сякаш от небесата огромен къс бяла скала, каквато из цяла околия нямаше. Него използваха ловците за прикритие. Самата подредба на местността беше така устроена, че въздушните потоци нахлуваха по течението и чакащите в засада стрелци никога не биваха усещани от острото обоняние на животните. Долу, в ниското, белееше селото.

- Хайде, готов съм – скочи Гошо. – Аз можех и без почивка бе, ма ти нали рече…Ей, бат Раде, голяма си работа, така да знаеш!

Нямото възхищение в очите на младежа, ентусиазмът, че ще ловува с най-известният, най- добрият, с Гърмела, радостните нотки в гласа му караха Ради да се чумери. И колкото по-нагоре се изкачваха, толкова по-мрачен ставаше. Щеше да отнеме човешки живот. Бе го решил отдавна и цяла година чака сгоден момент да прилъже хлебаря. И сега, крачейки зад него, гледайки нескопосаното му ловно костюмче, смешната капа и новата пушка, се чудеше. И колкото по наближаваха, толкова по-неуверен ставаше. И с изненада установи, че търси в себе си оправдание някакво, извинение пред съвестта си, да не го прави. Друго си е да ловуваш дивеч, съвсем различно е да ловуваш хора. Макар и умишлено да водеше младока в капана, страданието през изтеклата година, дълбокото, загнездило се като нож в сърцето му чувство за вина, не го напускаха. Мислеше, че с кръвта му ще измие срама от душата, позора и голямата болка, на която се бе обрекъл до свършека на дните си. Отмъщение, ей за това копнееше и с тая мисъл лягаше и ставаше през всичките нощи, докато чакаше слуката, а сега, когато го застигна, когато бе на крачка само от осъществяването на плана си, се чувстваше разколебан. И му се искаше някак да не стигнат, ама никога да не стигнат до Бел камък, където трябваше да е лобното място на Гошо.

- Ей-й-й, красота бе! – разперил ръце, като да политне от ръба на урвата над която бе застанал, се провикна хлебарят.

Колко му трябва! Само с пръст да го бутне! Какъв ти пръст, само да го духне и е полетял надолу, в трийсет метровата пропаст, би се разбил на късчета и додето го намерят, вълци и чакали ще са му разнесли месата. Само да го духне…

- Ай, мамка му! – изстена изведнъж Гошо.

Земята под него поддаде, откърти се голямо парче, срути се, пръст полетя, песъчливата почва не удържа на тежестта му. Хлебарят размаха ръце, наклонил опасно тялото си, опита се да пристъпи назад, олюля се, дъното под него – каменисто и грапаво го мамеше с немият устрем на земното претеглене, въздухът бе спрял в гърдите му викът на ужас и страх, и звук не излизаше от гърлото му. Тогава усети нечие силно издърпване. Спаси го ремъка на новата му пушка, която бе докопал в последния момент Гърмела. Осъзна се цял треперещ и с бучащи уши на земята, паднал върху му. Краката му бяха на педя само от мрачната уста на пропастта, бясно пририта в желанието си да се озове колкото се може по-далеч от нея.

- Стани от мен, бе! Какво си ме затиснал, като че ли ще се целуваме – изръчка го отдолу Ради.

Претърколи се по корем, застана на четири крака и…се разплака. Смешен и жалък изглеждаше в нелепото си ловно костюмче, омърлян, разпасан и посрамен. Гърмела се изправи и тикна манерка пред лицето му:

- На, пий!

На пресекулки, подсмърчайки, едва преглътна от сливовата. Задави се, закашля и изплю остатъка.

- Не пия…

Ради вдигна рамене, пое дълбоко въздух.

- По-добре внимавай къде стъпваш, момче. Не си в пекарната.

Довлякоха се до Бел камък. Гошо се строполи на земята. На следобедното бледо слънце, кожата на главата му прозираше под русите му коси. Дишаше тежко, като че ли бе пробягал петте километра от село до тук. Тресеше го. Ради стъкми огън набързо, извади плетена шапка от раницата си, подаде му я:

- Сложи си я на главата. Тук става течение, цял си потен, премести се по-близо до огъня.

Гърмела се въртеше наоколо загрижен, трупаше мъх, носеше съчки, поддържаше пламъка. Правеше всичко, само да не мисли. Пред очите му за пореден път премина сцената от одеве. И си спомни как самият той не успя дори да помръдне от мястото си, като вклинен остана на пътеката, а сякаш някой втори, отвътре, от тялото му ненадейно се присегна, та улови Гражданчето за карабината. Точно когато политаше в пропастта. И това не бе той. Бе някой, който не желаеше смъртта му. И не се замисли, че и него можеше да увлече притеглянето. И да се разбият като кокоши яйца на дъното.

- Бате Раде – дочу за себе си гласа му. – Искам да ти кажа нещо.

Обърна се и го изгледа.

- Какво?

- Аз отдавна исках да ти го кажа, ама… - неуверено започна. – Миналата зима, по Коледа, помниш, голям сняг валя, нали?

Бързо полазиха студени пръсти по кожата на гърба му. Дали помни!? Никога няма да я забрави оная Коледа.

- Та, във фурната имахме много работа, поръчки, знаеш как е по празниците. Бях нощна смяна. И да ти кажа, нали съм нов в селото, тогава не знаех, че Цвета ти е жена.

Пръстите от плещите му се преместиха към гърлото.

- Харесвах я, бате, да ме простиш, хубава жена е Цвета, завиждам ти. Всички в село ти завиждат за нея.

Отмалял беше, приседна, не, тръшна се край огъня, затрепери ситно.

- През нощта, към полунощ излязох на въздух, че от горелката на пещта цял бях пропит с нафта, та не се траех. И тогава я зърнах… Съжалявам бате, може би трябваше по-рано да ти кажа, преди да се разделите, не знам кой прав, кой крив и дали щеше да повлияе нещо, но…

И уж край огъня, треперенето му премина в треска, както одеве Гошо. Ония пръсти все по близо до гърлото му доближаваха, усещаше как всеки миг ще го сграбчат.

- …беше в трактора на Гелето Ангел, знаеш го. Минаха край фурната, беше пуснал снегорина, разриваше улиците, в кабината светеше, та я видях. Бяха се прегърнали, смееха се…Трябваше май да ти кажа по-рано, а? Ама, аз тогава и не знаех, че ти е жена де…

Гърмела седеше онемял край огъня. Колко време бе минало, година? Цвета, любовта на живота му. Не беше си отишла, не. Не бе го изоставила, нито напуснала, макар така да знаеха всички. Беше близо. Толкова близо, та никой не се досещаше. Нея нощ, той бе пак на пусия ей тук, на Бел камък. Дебнеха с дружината сватбуването на глиганите, което тази година позакъсня. Бяха си заплюли един мъжкар, който разплакваше околията си с набезите си из зеленчуковите градини. Хитър беше шопарът. Няколко вепри движеха заедно и не ставаше с хайка да се отсрелват. Тук идваха на водопой вечер, сами, не им трябваха гоначи и кучета. Със заредени с дванайсети калибър бренекета, бяха решили да пресекат вандалщината на мъжкарите.
И тогава от село пристигна Млекцето Цеко. Не бе ловец, мъкнеше се с тях само заради мръвката и разпивките след лов. Момче за всичко. Точен момък, макар и малко завеян. Та му прошепна в ухото, че като доил кравите, край тях, по улицата, минала Цвета. Не била сама. Май с онова, градското келеме, фурнаджийчето. В някакъв трактор.
Не се и замисли тогава Ради, че и Гелето е рус. Не се и замисли какво аджеба ще дири хлебаря в трактор. Жегна го, полудя от измамата. А на Млекцето имаше вяра. Стисна му устата, да не казва на никой, и хвана за село. Овца му близняла, така каза на останалите. И не помнеше кога и как пробяга петте километра в снега, без пъртина. Когато стигна в село, у тях беше тъмно. Качи се задъхан по стълбите, отвори вратата, обиколи стаите. Нямаше я. Обезумял повтаряше името й, в обора и кошарата чак надникна, толкова не му се вярваше. И когато минута по-късно Цвета застана на прага, пиянски засмяна, не му се вярваше, че е тя. И дори когато му се разкрещя, че й е почернил живота, че ето, две години вече от как са заедно, дори дете не може да й направи, все е по горите на лов, или по баирите с говедата, а на нея грам внимание не й обръща, пак не му се вярваше. Че без брак, в това глупаво, затънтено село вече не й се живее, че иска да е като мадамите по телевизията – красива, натъкмена, желана, а не с попукани от работа в градината и хвърляне на тор ръце, че заради него е изоставила работата си на медицинска сестра в болницата, сега щеше да е на топло и светло, ехе, а не навряна на кучето в гъза, сред баири и диваци. Не му се вярваше, че го казва. Не и след всички клетви в любов и вярност, които бе произнесла преди две години, само и само да са заедно. И след като той настояваше да си стои в града, на сигурната държавна работа, да си идва събота и неделя, а тя упорито отговаряше “Не и не!” Още тогава у него остана чувството, че бяга от някого или нещо, но така и не говориха повече по въпроса.

Повярва едва когато Цвета, като последен алкохолик, си наля вино от каната и седна на масата с чаша в ръка. И когато му разтвори яката на блузата си и показа прясната синина от осмукано. И когато затропа с юмруче по масата:

- Знаеш ли какво е да те гласят в тесен трактор? Ха-ха! И отвсякъде да те ръчкат разни железа – от твърди по – твърди и да ти е кеф, да ти е кеф, оох, какъв кеф самоооо…Да те гласи истински мъж, знаеш ли какво е, ааа?

Не знаеше. И не разбра защо тя взе ножа от масата и как, опитвайки се да го изтегли от ръката й, отскочи и се заби точно там, в осмуканото. Прониза го бързо и безшумно оставяйки само едва забележима резка, след като го извади. И гледаше как кръвта се смесва с разлятото по пода вино, локвата се уголемяваше и попиваше в чергата, прибавяйки нова краска в цветовете й. А тя замлъкна внезапно онемяла, наклони глава на една страна, сякаш загледана в играта на пламъците в огнището, а те все по-бледо се отразяваха в зениците й, докато накрая съвсем угаснаха. И в настъпилата тишина се чу да плаче. После вой, подобен на вълк се разнесе над селото, после и той утихна.

После я уви в същата тая черга и като на сън я мъкна пет километра, очаквайки да се събуди от кошмара. Пусията бе отдавна опустяла, нямаше никого. Цяла нощ копа за да я погребе в подножието на Бел камък. За да е винаги до него, когато е тук. И за да погребе при нея и хлебарчето. За да са си заедно завинаги. Но не в този, а в онзи живот. Затова го и подлъга да дойде с него на лов. Но защо го спаси, не знаеше. И да знаеше, нямаше да си повярва.

- Значи, Гелето Ангел, а? – по-скоро констатира, отколкото зададе въпрос.

- Мхъм – кимна Гошо. – Той беше.

- Сигурен ли си? – вече запита, макар да му бе все едно.

- Сигурен съм, бате Раде! Как да не съм! Само не знам правилно ли постъпих като чак сега ти казах…

- Правилно, момче! Дори и не знаеш колко правилно постъпи.

Изправи се, огледа околността, гората отсреща, спокойният вир в краката си, селото далеко под тях. Свечеряваше се.

- Хайде ставай. Да вървим, докато не се е мръкнало.

- Къде ще ходим, ами лова?

- Какъв лов те гони и теб по никое време. Ставай да ти намерим шапката, знам една пътека, по която ще слезем до дъното.

Обърна се за миг, погледна Бел камък, очите му намериха мястото, където лежеше Цвета. Беше й съдено да остане сама. И в тоя, и в оня живот.







Вепри - най-възрастните и едри глигани живеят отделно и се събират със стадото само през брачния период. Те се наричат вепри и най-често имат зъл нрав и огромни бивни.

Бренеке - ловни патрони за едър дивеч.



Румен Романов

07.12.2009 г
http://romanov.blog.bg/

Шапката

За щастието

     Хората през целия си живот търсят щастието. Грешката на много от тях е в това, че търсят „щастие въобще” и естествено, не могат да открият. Щастието няма материално измерение, щастието е само в нашите глави и в душите ни. Огледайте се – при едни и същи дадености, един е съвършено щастлив, а друг – абсолютно нещастен.

     По отношение на щастието човечеството, така ми се струва, се дели на три основни категории:

•  Хора, оставащи нещастни при всички обстоятелства.
•  Противоположни на първите – винаги щастливи.
•  Такива, които не се замислят нито за живота, нито за щастието. Струва ми се, че техният вътрешен свят е ограничен.

     Но повечето от нас, като правило, се отнасят към четвърти, преходен тип – смесен. Т.е. в зависимост от жизнените обстоятелства и настроението, се считаме ту щастливи, ту нещастни, като едно от чувствата преобладава, без значение кое. Очевидно, щастието е вътрешно състояние и отстрани не се поддава на преценка. То е субективно и променливо. „ Ако искаш да си щастлив – бъди себе си и бъди щастлив”, но като начало е необходимо ясно да разбереш какво е то, твоето щастие, придържайки се към формулата: щастието = възможности/потребности, и колкото по-голям е коефициентът, който се получи, толкова по-добре, макар че за много от нас той няма никакво значение.

     Ще кажете, че щастието не се вмества, в рамки, не е математическо понятие и не може да се изчисли с формула. Прави сте. Но все пак, очакванията ни не трябва да надвишават възможностите и потребностите ни, за да не останем, в крайна сметка разочаровани.

     

     Но понякога, щастието приема такива невъобразими (за мен) форми, че да си го представя като такова е необичайно трудно. Имам една позната, вечно мърмореща, винаги от всичко недоволна: от работата си, от заплатата, от цените, от мъжа си, от хората, от времето, от политиката, от здравето си – действително от всичко. Почти винаги ходи с едно такова кисело изражение на лицето си...При това си има семейство, дом, кола, пари...Не, тя не е лош човек, но толкова оплаквания и мрънкания от никого друг не чувам, и няма да чуя. Като перманентен източник на лошо настроение... Интересното е това, че тя постоянно ме поучава как да живея. Изобщо, много ме дразнят хора, които се опитват да ме напъхат в рамките на собствения си живот, нали аз не живея за тяхна сметка или в техен ущърб...А в дадения случай, по-добре да се удавя, отколкото да живея като нея. Успях някакси, по заобиколен начин,  да доведа до съзнанието и тази мисъл. И резултатът едва не преобърна разбиранията ми за живота! Оказа се, че тя (по нейните думи) е съвършено щастлива! На моя въпрос, пак витееват, ненатрапващ се, внимателен – защо тогава тя е постоянно, тотално недоволна, отговорът беше, че ако всичко в живота и е още по-хубаво и има от всичко повече, ще бъде абсолютно щастлива. Дааа, наистина щастието е само в мислите ни!

     Тя всъщност не е лош човек, не е глупава, отношенията ни са приятелски. Не се обиди от въпросите ми, дори не ги възприе като намек и при всеки удобен, за нея, случай отново започва с наставленията си.

     

     Наистина...”Неведоми са пътищата на ...щастието.”

  

За щастието

Честит празник, студенти!

Честит празник на всички

 бивши, настоящи, бъдещи и "вечни"

 български студенти

у нас

и по света!

Честит празник, студенти!

Приказките на барда Бийдъл - 6

3айката Бабити и нейният кикотещ се пън

(част втора)

На другата сутрин всички царедворци от царството се събрали в парка на двореца. Царят се качил на сцената отпред заедно с измамника.

       — Първо ще направя така, че шапката на ей онази придворна дама да изчезне! — викнал царят и насочил пръчката към една от благородничките.

       Бабити също насочила от шубрака магическата си пръчка към шапката и направила така, че тя да изчезне. Големи били изумлението и възхищението на насъбралите се и те силно изръкопляскали на ликуващия цар.

       — А сега ще направя така, че ей онзи кон да литне! — изкрещял царят и насочил пръчката към собствения си жребец.

       Бабити също насочила от гъсталака магическата си пръчка към коня и го вдигнала високо във въздуха.

       Зрителите били още по-смаяни и развълнувани и ревнали поздрав към своя цар магьосник.

       — А сега… — подхванал пак той и се огледал с надеждата да му хрумне нещо, но точно тогава към него се завтекъл водачът на отряда ловци на вещици.

       — Ваше величество — рекъл той, — днес сутринта Сабя изяде една отровна гъба и издъхна! Съживете я с магическата си пръчка, Ваше величество.

       И водачът на хайката стоварил върху сцената безжизненото тяло на най-голямата хрътка.

       Глупавият цар размахал пръчката и я насочил към мъртвото куче. Но както стояла в храсталака, Бабити се подсмихнала и дори не си направила труда да вдига магическата пръчка — защото няма магия, която да съживява мъртвите.

       Кучето не се помръднало и насъбралите се първо зашушукали, после се засмели. Усъмнили се, че първите две магии на царя не са никакви магии, ами най-обикновени фокуси.

       — Защо не се получи? — изкрещял царят на измамника, който се досетил, че му остава само една хитрост.

       — Там, Ваше величество, там! — извикал той, като сочел храста, където се била скрила Бабити. — Виждам я много добре — зла вещица, която ви пречи с гнусните си заклинания да си правите магиите! Някой да я залови, още сега!

       Бабити изскочила от шубрака, а отрядът ловци на вещици се юрнал да я гони, като пуснал и хрътките, които настървено залаяли след жената. Дребната магьосница обаче стигнала до нисък жив плет и се скрила от поглед — когато дотичали откъм другата страна, царят, измамникът и всички ца-редворци заварили сюрията хрътки на ловците на вещици да лаят и да дращят около едно чепато старо дърво.

       — Превърнала се е в дърво! — изпискал мошеникът и понеже се страхувал да не би Бабити пак да стане жена и да го изобличи, добавил: — Отсечете я, Ваше величество, само така трябва да се постъпва със злите вещици!

       Веднага донесли брадва и старото дърво било отсечено под бурните възгласи на царедворците и измамника.

       Тъкмо тръгвали да се приберат в двореца, когато застинали на място от силния кикот, огласил всичко наоколо.

       — Глупаци! — чул се гласът на Бабити откъм пъна. — Няма магьосница и вълшебник, които да бъдат убити, като ги съсекат на две. Ако не ми вярвате, вземете брадвата и съсечете на две великия магьосник.

       Водачът на отряда ловци на вещици изгарял от нетърпение да направи експеримента, но точно когато вдигнал брадвата, измамникът се свлякъл на колене, признал си всички злодеяния и помолил да го пощадят. Докато го влачели към тъмницата, пънът се разкикотил още по-силно.

       — Като съсече една вещица наполовина, ти навлече върху царството си страшно проклятие! — казал пънът на вцепенения цар. — Отсега нататък ще усещаш всяка злина, която причиниш на моите събратя магьосници и вълшебници, като удар с брадва отстрани по хълбока, докато не пожелаеш да умреш от това.

       При тези думи царят също паднал на колене и обещал на пъна незабавно да издаде възвание, с което взима под закрилата си всички вещици, магьосници и вълшебници в царството и им разрешава да си правят магии на воля.

       — Чудесно — одобрил пънът, — но още не си се отплатил на Бабити!

       — Ще дам всичко, всичко каквото пожелае — викнал глупавият цар и закършил ръце пред пъна.

       — Ще вдигнеш върху мен паметник на Бабити в прослава на бедната перачка, за да ти напомня винаги колко си глупав! — отвърнал пънът.

       Царят се съгласил на мига и обещал да наеме най-изкусния ваятел по земите си, който да направи статуя от чисто злато. След това посрамен се върнал заедно с благородниците и жените им в двореца, оставяйки пъна да се кикоти зад тях.

       Щом паркът на двореца опустял, от дупка между корените на пъна се провряла топчеста стара зайка с дълги мустаци, която стискала между зъбите си магическа пръчка. Бабити заподскачала, излязла от парка и отишла през девет земи в десета, а върху пъна оттогава стои златна статуя на перачката и никой в царството не дръзва отново да преследва магьосници и вълшебници.

Джоан Роулинг

"Приказките на барда Бийдъл"

Приказките на барда Бийдъл - 6

Историята на един хахо

Аз съм смотаняк. Голям смотаняк. Изобщо не ми върви с жените. Нито да крача редом с тях, нито след тях, нито дори да се наредя на опашка пред тях.
Скоро беше, гледам на една врата надпис: „Отваряме след десет минути.“ Застанах да почакам. След малко се занареждаха и други, минаха десетте минути, отвориха. Пред мен застана цербер от женски пол, с вълчи зъби и тупаници като на Шварценегер:
- Днес банята е женска. Ти накъде така?
Зад мене смях, закачки, а аз търся дупка да се навра.
Както ви казах - смотаняк. И на доктор ходих. Чаках два часа. Прие ме. Сестрата сложи длан пред устата си и изхихика. Дискретно. А оня рече:
- Очният е на трети етаж.Тук е гинекология.
А пред кабинета жени, изпокапали от смях...Нямах нужда от очен. Докторът защо реши така?
На връщане стоях на спирката докато не мина тролей, в който и шофьор и кондуктор бяха мъже. Облекчено се тръснах на седалката, а оня, с билетите, доближи до мен:
- Тук е място за „Бременни и майки с деца“ - и ми сочи табелката.
Май трябваше да се възползвам от „Очния“...
Едва се добрах до в къщи. Идваше ми да седна и да се нарева. Но ми се стори прекалено женствено. По телевизията вървеше реклама за смяна на пола. Замислих се. Дали няма нещо сбъркано в мен?
Цяла нощ се мятах в кревата – а сега какво? Притиснат в ъгъла намерих компромисен вариант. Трябваше да ида на психолог. Внимателно изчетох предложенията във вестника и избрах мъж-специалист, чиято обява бе в най-крайното каре, при най евтините и незначителни, които почти никой не поглежда. Мислех си: „Този сигурно е нов и неизвестен, значи пълен с амбиции за доказване, а и тарифата му ще е по-добра“
Прие ме добре изглеждащ мъж на моята възраст, облечен като за сутрешен крос. На мускулестия си врат бе преметнал една от онези кърпи, които сме свикнали да гледаме обгърнали бедрата на знойни красавици, по екзотични плажове, в сериалите. Попивайки потта от челото си ме въведе, без да се ръкува с мен, в обширна трапезария, в която имаше пътечка за бягане, лежанка за щанги и велоергометър. Никакви мебели. Светлината струеше през огромните прозорци неподправена, направо от небето.
- Седнете някъде, сега идвам.
Хлътна в банята, чу се шум от душа. Не след дълго влезе ободрен, в халат и подаде ръка:
- Аз съм доктор Казирисян. Какво ви води насам.
Седнал на лежанката между два петдесеткилограмови диска и усмивката на този мъж, се чувствах като смазан. Неудобството от разкриването на душата, необичайната за един кабинет обстановка и откровено очарователното обаяние, излъчвано от него, ме притесняваха. Изплаках болката си, а той мълчаливо кимаше. После млъкнах, заговори той. Заслушах се в гласа му, думите му звучаха просто и убедително. Изведнъж разбрах. Това, което липсва в живота ми е увереност.
"Мисля,- каза докторът - че увереността е сред нещата, които хората не знаят дали имаш, или се преструваш, че имаш, също като оргазма при жените."
- За да се почувствате по-добре, останете да си вземете душ. После може малко да повдигаме. Заедно!
Отказах. Не бях свикнал да ползвам чужди бани. Изпрати ме с усмивка задържайки по-дълго от обичайното ръката ми. Очите му загатваха предложения. Отдадох го на идиотската си мнителност.
Реших да променя държанието си от този ден нататък.
Започнах да ходя наперено по улиците, държах се нахакано в тролея, в службата. Дъвчех дъвка, говорех бързо и отривисто без значение какво казвах, ръкомахах, вземах участие в спорове по теми, от които нищо не разбирах, смеех се на тъпите вицове на колегите, обсъждах с тях жените.
И ми се получаваше. Започнах да излизам от анонимност, придобих самочувствие, а след като замених очилата с лещи, започнах да си вярвам, че съм и привлекателен. Оставаше да се убедя в чара си в реал. И се надявах скоро съдбата да ми предостави такава възможност. От ден на ден се чувствах все по-добре в новото си амплоа, вече и разговарях с някои от колежките. Внимание за сега ми обръщаха по-закръгленичките лелки, но това вливаше допълнителни стимул и енергия в желанието да се разделя по-бързо с ролята си на смотаняк. Типично за кретен като мен, търсещ начин бързо да изплува от блатото на незабележимостта, малко се изсилвах. За което естествено ми бе издърпано ухото.
Влизащ една сутрин в бюфета за кафе, заварих наведени, с гръб към мен, няколко служителки. Разговаряха шумно над някакъв каталог "Есен-зима", суетните им препирни ме накараха да се почуствам съпричастен към веселата атмосфера. Вземайки с една ръка чашата, с другата шляпнах едно от дупетата в поли, избирайки най-стегнатото.
Това ми бе за пръв път! Честно!
И взех та сбърках!

По коридорите на учреждението минаваше една жена, всяваща респект още с появяването си. Дали защото бе секретарка на шефа, или видът й на монахиня, напуснала духовната обител за да ни напомня наличието и на други изконни ценности, освен офисните сплетни, но появяването й някъде из тринадесет етажната сграда, предизвикваше смут и паника. Разхвърчаваха се чистачки с парцали и кофи, лъщяха подове и прозорци, на персонала се раздаваха чисти облекла и кисело мляко. Раболепие в пълна сила. И кеф за бачкаторите.
Висока, стройна, с прихванати в опашка червени коси, разхождаше властно деловото си, черно костюмче, върху безупречни нозе обути в копринени чорапи, затворени в обувки, с нисък ток. Надменното изражение на лицето й не можеше да скрие красивите й черти, но едва ли някой се бе заглеждал в тях-толкова първично чисти и вселенски недостъпни изглеждаха те. И също толкова страст и всеотдайност криеха.
Тук дължа едно обяснение:
Тя никога не слизаше на нивото на партера с изключение на случаите, когато ползваше асансьор. Така, че аз нямаше как да зная нито коя е - що е, нито какво "майка си дири" в хранилището на мъртвите души, както наричаха нашия отдел. Архивът. Което, разбира се, не ме и оправдаваше за постъпката.
Изрева червенокосият „Мустанг“ модел 78, изсвириха спирачки, врътна задницата си, изпищяха гуми, проби път между смаяните трабанти и москвичи и застана пред мен - като ръмжащ див звяр, риещ земята, готов да скочи и ме разкъса. Очите на звяра святкаха в зелено, по гърба ми бавно полазиха паяци, засърбя ме по цялото тяло от този поглед.
- Я- я - я!?
Изумлението и изненадата в гласа й, поразчупиха леденото изражение на манастирска послушница, лицето й полека се отпускаше, загуби надменната физиономия, която явно си надяваше при излизане от шефската стая
-Я, какво си имаме тук!
Доближи толкова близо, че можех с пълна сила да се насладя на аромата, който обикновено оставаше след нея по коридорите. Ръката й изписа грациозна дъга, притворих очи в очакване на звучна плесница, но усетих само върховете на пръстите, които палаво, като на непослушно хлапе оправиха бретона, след това се спуснаха надолу, проследиха линията на носа ми, брадичката, спряха на възела на вратовръзката. Мигът беше пръв, единствен и неповторим, това дори по филми не бях го виждал. Ако ще се мре, сега да е; вече с две ръце притягаше проклетата примка на врата ми, давай, стягай, искаше ми се да изкрещя, а вместо това докосна бузите ми, полъх от вятъра, нежна ласка, неземна...
Потърсих очите й, зелените пламъци в тях се бяха кротнали в дълбоко море, спокойно и мамещо, с повърхност, по която пробягваха искри самодоволство. И любопитство. А може би така ми стори?
- Ще ти се обадя. Идеален си!
По-скоро долових, отколкото чух шепота й всред нарастващите отстрани и отзад изнервени, невярващи и неравномерно работещи мотори на трабанти и москвичи. На устните й цъфна роза - усмивка, после бързо я изтри, форсира и красивите и крака я отнесоха към асансьорите.

През следващите дни живях между небето и земята. Сигурно така се чувстват заглавията по вестниците сутрин. Всеки те чете, оглежда, одумва, почесва се по главата, тц...тц...тц, не вярва, иска да му повторят пак случката. Аз не говоря, натискам се на стола, те ме обсъждат; ало, "Идеалният!" разискват ме, търсят отговори, които не мога да им дам. Някой ме потупва неискрено по рамото, като да ме забива на показ, като крив пирон непобрал се в стандартна кутия.
Вечер се измъквам от службата, търся първата светеща табела зад която сервират повече от боза и ябълков сок, напивам се тихичко в ъгъла. Страх ме е някой да не ме разпознае, да не тръгнат пак приказките, въпросите, "Ти верно ли я таковаш оная, ммм, тц тц тц, лъвица е, от екстра класа, бравос момче, ашколсум ти! Идеалният! "...
Внезапно сполетялата ме известност плаши, не съм подготвен, а и не вярвам чак в такава степен в неукротимия си чар. Защо бях се превърнал от непотребен в "Идеален"? Идеален в какво, за какво?
Боя се от това, и често сменям баровете. Една вечер, в дъжда, спря такси, вратата се отвори. Червенокосо създание с изящен дълъг крак стои до колата. Изникна като от нищото.
Върху мен дъждът валеше, върху нея не. Отраженията в локвите, като мощни прожектори я осветяваха - ефирна и лека, сянката й помръдна, пристъпиха черните обувки с нисък ток към сградата, прочетоха очите табелата " Гей Бар ", зелените пламъци в тях избуяха, като да я превърнат в пепел искаха, но бутна вратата, влезе. Влязох и аз вдигнал яката на шлифера си, подтикван от необяснимо желание да разбера причината за присъствието й на това място. Седнах съвсем близо, зад колоната, от тук можех да виждам сепарето в която бе тя. Скоро при нея седна млад мъж. Не ми бе трудно да разпозная моят доктор. И сега изглеждаше във форма, силните му рамене подчертаваха стегната му фигура в трикотажната блуза, в която бе облечен. На главата си носеше перука, на пръстите на ръцете изкуствени маникюри. Целуна я по бузите, бързо и припряно, и също тъй бързо и припряно заразменяха реплики. Не дочувах разговора, виждах гримираното му лице застинало в мимика, в опит да обясни нещо, стана ми обидно да слухтя, какво по дяволите търсех тук?
От тонколоните Джорд Майкъл сърцераздирателно се оплакваше, че не е разбран, а аз се опитвах да се измъкна. Станах, смесих се с тълпата танцуващи, някой ме хвана, завъртя ме, мъжки здрави ръце ме обгърнаха, по-здрави от моите, дръпнах се, дочувах лек смях. Така въртейки се, опитвайки да се отскубна, погледът ми падна на нейната маса. Беше скочила на крака, с юмруци забити в плота и говореше. Очите й изригваха зелената жлъч на омразата и разочарованието от дълго таена надежда, думите й, надвикали глъча и музиката, в миг останаха увиснали над главите, чух ги добре, макар тя всъщност да шептеше през зъби:
- Край!...До тук бяхме!...Писна ми да чакам извратения полет на сексуалната ти ориентация!...Край на връзката ни!
Избута като непотребна досадна вещ събеседника си и вече от самия дансинг, на педя само от мен добави:
- Още сега ще ида да се изчукам с първия срещнат смотаняк! Дори вече имам някого в предвид! Идеален е!
Врътна се на пети червенокосото, красиво като приказка за възрастни създание, изтрополиха по дъсчения под ниските токове на обувките, вън захлопна врати таксито.
Продължаваше да вали. Дъждът носеше аромат, който бях срещал само по коридорите на едно учреждение. Побързах да се прибера в къщи и изключих телефона.
От една седмица не ходя на работа.
Болен съм.

Румен Романов

* * *

Историята на един хахо